Орсън Кард - Ксеноцид

— Откъде си сигурна? — заинати се Сиванму.

— Защото в противен случай програмата трябва да бъде… разумна!

— Нали и без това трябва да бъде разумна. Нали трябва да умее да се крие така, че никоя друга програма да не я намери. Трябва да е способна да се мести из електронната памет, за да остане скрита. Как ще разбере от коя програма трябва да се крие, ако не може да ги чете и да ги преценява? Би трябвало дори да е достатъчно умна, за да може да преправя други програми, така че да не търсят на местата, на които се крие.

Цинджао веднага се сети за няколко причини, поради които програмата би трябвало да е достатъчно разумна, за да може да чете други програми, но не достатъчно интелигентна, за да разбира човешкия език. Само че в момента те бяха при баща й и беше негов ред да отговори на твърдението на Сиванму. Цинджао зачака да го чуе.

— Ако има такава програма, наистина би трябвало да е много интелигентна — съгласи се той.

Цинджао остана потресена. Татко й говореше съвсем сериозно със Сиванму. Сякаш идеите на слугинята не бяха като мечтите на наивно дете.

— Може да е толкова интелигентна, че не само да чете послания, ами и да изпраща. — Баща й поклати глава. — Не, писмото, което получих, е от една приятелка. Истинска приятелка, и пишеше неща, които никой друг не може да знае. Това е оригинално писмо.

— Какво писмо си получил, татко?

— Писмо от Кейкоа Амаука; когато бях млад, я познавах лично. Тя е дъщеря на един учен от Отахейти, който беше дошъл да изучава генетичните изменения на един земен вид след първите му два века на Път. Тръгнаха си… отпратиха ги доста скоро… — Той замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи; накрая реши да го каже: — Ако беше останала, можеше тя да ти е майка.

Цинджао почувства едновременно възбуда и страх, че баща й споделя такива неща. Той никога не говореше за миналото си. А това, да признае, че е обичал друга жена освен съпругата си, дала живот на Цинджао, бе толкова неочаквано, че тя не знаеше какво да каже.

— Изпратиха я някъде много далеч. Трийсет и пет години минаха оттогава. Аз вече съм изживял по-голямата част от живота си, а тя е пристигнала съвсем наскоро, преди година. И сега ми изпраща писмо, в което обяснява защо баща й е бил отпратен. За нея раздялата ни е станала едва преди година. За нея аз още съм…

— Нейният любим — намеси се Сиванму.

„Каква наглост!“ — помисли си Цинджао. Баща й обаче само кимна. След това се обърна към компютъра и запрелиства информацията върху дисплея.

— Баща й се натъкнал на важно генетично различие у най-важния земен вид на Път — обясни той.

— Ориза ли? — попита Сиванму.

— Не, Сиванму — засмя се Цинджао. — Ние сме най-важният земен вид на тази планета.

Сиванму сведе засрамено очи. Цинджао я потупа по рамото. Така трябваше да бъде — баща й бе позволил прекалено много на прислужницата, беше я оставил да си помисли, че разбира неща, които надминаваха многократно интелектуалните й способности. Сиванму се нуждаеше от някое и друго напомняне, за да не се самозабрави прекалено. На това момиче не трябваше да му се позволява да си въобрази, че е равно по интелект с един богоизбран, за да не бъде животът му пълен с разочарования вместо с доволство.

— Той открил значителна наследствена генетична разлика при някои от хората на Път, но когато докладвал за това, бил преместен почти мигновено. Казали му, че човешките същества са странична тема за изследването му.

— Тя не ти ли е споменала за това, преди да тръгнат? — попита Цинджао.

— Кейкоа ли? Не е знаела. Беше много млада, на възраст, на която повечето родители избягват да обременяват децата си с проблемите на възрастните. На твоите години.

Изводите от тези думи причиниха нов страх у Цинджао. Баща й бе обичал жена, която беше на нейните години; следователно в очите на баща й Цинджао бе на възраст за женене.

„Не можеш да ме отпратиш в дома на друг мъж!“ — искаше й се да извика.

Въпреки това част от нея бе нетърпелива да узнае тайните в отношенията на един мъж и една жена. И двете чувства трябваше да се обуздаят — тя щеше да постъпи според волята на баща си, нищо повече.

— Баща й обаче й го разказал по време на пътуването, защото цялата история много го тревожела — продължи баща й. — Както сама можеш да си представиш — целият му живот бил разбит. Когато пристигнали на Угарит преди година обаче, той се заел отново с работата, а тя — с образованието си, и се постарала да не мисли за тези неща. И така допреди няколко дни, когато баща й случайно се натъкнал на стария си доклад за медицинския екип в ранните години на Път, който също бил отпратен по спешност от планетата. Започнал да разбира нещата, споделил ги с Кейкоа и въпреки съвета му тя ми изпратила писмото, което получих днес.