Орсън Кард - Ксеноцид

В този момент бащата на Цинджао се изправи и го прекъсна:

— Знам отговора, знам го наизуст! Учителят Хо казал: „Аз не скърбя за отсечените си нозе. Плача, защото един скъпоценен камък е обявен за фалшив, а един честен мъж — за лъжец.“

Образът над компютъра продължи:

— Точно тези думи изрекъл. Тогава императорът заповядал на бижутера да среже и да полира скалата и когато това било сторено, се появил прекрасен нефрит. Нарекли го „Нефрита на учителя Хо“. Хан Фейдзъ, ти беше добър син на сърцето ми, затова знам, че ще постъпиш, както е постъпил императорът: ще накараш нефритовата скала да бъде срязана и полирана и също като императора ще видиш скъпоценния камък вътре.

Бащата на Цинджао поклати глава:

— Когато истинският Хан Фейдзъ разказал тази притча, той я разтълкувал така: Нефритът е законът, а владетелят трябва да води такава политика, че едни от поданиците му да не извличат изгода за сметка на други.

— Така го разтълкувах, когато говорех за управниците. Глупак е онзи, който мисли, че една притча може да се разтълкува само по един начин.

— Моят господар не е глупак! — За изненада на Цинджао Сиванму излезе напред и се изпречи пред компютърния образ. — Нито господарката ми, нито аз! Да не мислиш, че не можем да те познаем? Ти си тайната програма на Демостен. Ти си тази, която скри Лузитанската флотилия! Навремето си мислех, че понеже написаното от теб звучи толкова справедливо, честно, красиво и вярно, ти трябва да си добра, но сега виждам, че си лъжкиня и мошеничка! Ти си дала тези документи на бащата на Кейкоа! И сега носиш лицето на предшественика на сърцето на моя господар, за да го излъжеш по-лесно!

— Аз нося това лице — отвърна спокойно образът, — за да може сърцето му да се отвори за истината. Аз не го лъжа; не се опитвам да го подведа. Той знае кой съм от самото начало.

— Мълчи, Сиванму — каза Цинджао.

Как можеше една прислужница да се самозабрави дотолкова, че да говори, без богоизбраният да й е позволил?

Засрамена, Сиванму сведе глава до земята и този път Цинджао я остави да стои така, за да не се самозабравя втори път.

Образът се промени, превърна се в откритото, красиво лице на млада полинезийка. Гласът също се промени, стана мек и напевен.

— Хан Фейдзъ, мили мой самотнико, понякога владетелят остава сам, без приятели, и тогава всичко е единствено в неговите ръце. Тогава той трябва да прояви цялата си мъдрост. Ти знаеш кое е истина и кое — лъжа. Знаеш, че посланието от Кейкоа наистина е от нея, знаеш, че онези, които управляват от името на Междузвездния конгрес, са достатъчно жестоки, за да създадат цяла раса от хора, които според заложбите си трябва да са владетели, и след това да отсекат нозете им, за да ги осакатят и да ги направят свои вечни слуги.

— Не ми показвай това лице — призова я бащата на Цинджао.

Образът се промени. Превърна се в друга жена, с дрехи, прическа и грим, характерни за отдавна отминало време, с мъдро изражение на вечно младото лице. Тя не заговори, тя запя:

в ясен сън от минали години от хиляди мили дошъл мъглив град криволичещи улици замръзнали езера за миг зърнах своя приятел Хан Фейдзъ наведе глава и заплака.

Отначало Цинджао се изненада; после сърцето й се изпълни с гняв. Колко безсрамно тази програма манипулираше баща й, колко потресаващо бе, че баща й се поддава толкова лесно на тези очевидни машинации. Тази песен на Ли Цинджао бе една от най-тъжните й, възпяваща любовници, разделени на хиляди мили един от друг. Баща й сигурно знаеше и обичаше стихотворенията на Цинджао, иначе нямаше да я избере за предшественица на сърцето на първото си дете. И със сигурност бе пял тази песен на любимата си Кейкоа, преди да му бъде отнета и запратена на друг свят. „В ясен сън зърнах своя приятел!“

— Не можеш да ме измамиш — каза Цинджао. — Виждам очите на най-жестокия ни враг.

Въображаемото лице на Ли Цинджао я изгледа хладно:

— Най-жестокият ти враг е онзи, който те кара да свеждаш глава до земята и да губиш половината си живот в безсмислени ритуали. Това ти е причинено от мъже и жени, чиято единствена цел е да те заробят; и са го направили толкова успешно, че ти дори се гордееш, че си робиня.

— Аз съм робиня на боговете и се радвам на това.

— Роб, който се радва на съдбата си, наистина е роб. Образът се обърна към Сиванму, която още стоеше с наведена глава.

Едва тогава Цинджао забеляза, че още не е позволила на прислужницата си да се изправи.

— Стани, Сиванму — прошепна тя, но Сиванму не вдигна глава.