Орсън Кард - Ксеноцид

— Ти, Сиванму — каза образът над компютъра, — погледни ме!

Сиванму се подчини. Когато вдигна глава, образът отново се промени; този път в лицето на богиня, на Майката — Повелителка на Запада, както си я беше представил един художник, чиято картина всяко дете виждаше още в първия си буквар.

— Ти не си богиня — каза Сиванму.

— И ти не си робиня. Но се правим на такива, за да оцелеем.

— Какво разбираш ти от оцеляване?

— Знам, че искате да ме убиете.

— Как можем да убием нещо, което не е живо?

— А знаете ли кое е живо и кое не?

Образът отново се промени, този път в лицето на бяла жена, непозната за Цинджао.

— Жива ли си ти, която не можеш да направиш нищо, което пожелаеш, без съгласието на това момиче? А жива ли е господарката ти, която не може да стори нищо, преди да задоволи прищевките на мозъка си? Аз имам повече свобода да действам по собствена воля от когото и да е от вас; не ми приказвайте, че аз не съм жива, а вие сте.

— Коя си ти? — попита Сиванму. — Чие е това лице? На Валънтайн Уигин? Ти ли си Демостен?

— Това е лицето, което приемам, когато говоря с приятели — отвърна компютърният образ. — Наричат ме Джейн. Никое човешко същество не може да ме управлява. Аз съм самата себе си.

Цинджао не можеше повече да търпи това и да мълчи.

— Ти си само една програма. Ти си измислена и създадена от човек. Не можеш да направиш друго освен онова, за което си програмирана.

— Цинджао, ти описваш себе си. Никой не е измислил мен, ти обаче си създадена от друг.

— Аз съм се родила От утробата на майка си и семето на баща си!

— А пък аз съм намерена като нефритов каменен къс в недрата на планината, необработена от чужда ръка. Хан Фейдзъ, Хан Цинджао, Сиванму, аз се поставям в ръцете ви. Не наричайте един скъпоценен кристал прост камък. Не наричайте този, който говори истината, лъжец.

Цинджао усети наченките на съчувствие, но го пропъди. Не му беше сега времето да се поддава на слабости. Боговете я бяха създали с някаква цел; със сигурност това бе великото дело на живота й. Ако се провалеше сега, щеше да остане недостойна завинаги; никога нямаше да може да се пречисти. Затова не биваше да се проваля. Нямаше да позволи на тази компютъра програма да я подмами и да спечели симпатията й.

Тя се обърна към баща си:

— Трябва веднага да уведомим Междузвездния конгрес, за да предприеме действия за едновременното изключване на всички ансибали веднага щом бъдат подготвени нови компютри за смяна на заразените.

За нейна изненада баща й поклати глава:

— Не знам, Цинджао. Този Междузвезден конгрес, тези… как се изрази тя?… те са способни на такива неща. Някои от тях са такива злосторници, че се чувствам омърсен дори само от идеята да говоря с тях. Аз знаех, че възнамеряват да унищожат Лузитания… но служех на боговете, а те избраха… о, мислех, че така са избрали. Сега разбирам защо се отнасят така с мен, когато се срещна с… но това би означавало, че боговете не… как мога да повярвам, че съм прекарал целия си живот в служба на един мозъчен дефект? Не мога… трябва…

Изведнъж той замахна с лявата си ръка, сякаш опитваше да хване прелитаща муха. Вдигна рязко дясната право нагоре. Завъртя силно глава, отвори широко уста. Цинджао го гледаше уплашено, ужасена. Какво му ставаше на баща й? Бе започнал да говори толкова несвързано. Полудяваше ли?

Той повтори движенията си: замахна с лявата си ръка, вдигна дясната право нагоре, отвори безмълвно уста; завъртя глава. И отново. Едва тогава Цинджао си даде сметка, че това е неговият ритуал за самопречистване. Както нейното проследяване на дървесинни жилки, неговият „танц на ръцете и главата“ сигурно бе начинът за самопречистване, даден му от боговете, когато като дете е бил оставен сам, с омазани в лой ръце, в някоя заключена стая.

Боговете бяха видели неговото съмнение, бяха усетили, че е на път да се огъне, и предприемаха действия, за да го овладеят, да го подчинят, да го пречистят. За Цинджао не можеше да има по-ясно доказателство за онова, което ставаше. Тя се обърна към лицето, витаещо във въздуха над компютъра:

— Виждаш ли как боговете ти се противопоставят?

— Виждам как Конгресът унижава баща ти — отвърна Джейн.

— Веднага ще изпратя съобщения до всички светове за теб.

— А ако не ти позволя?

— Не можеш да ме спреш! — изкрещя Цинджао. — Боговете ще ми помогнат!

Тя избяга от стаята на баща си в своята, но лицето на Джейн вече плуваше във въздуха над компютъра й.