Орсън Кард - Ксеноцид

— Спомни си притчата за И Я, големия готвач — продължи Джейн. — Един ден господарят му казал: „Аз имам най-великия готвач в целия свят. Благодарение на него съм опитал вкуса на всяко известно ястие, освен вкуса на човешката плът.“ Като чул това, И Я се върнал у дома и заклал собствения си син, сготвил го и го сервирал на господаря си, така че господарят да е опитал всичко, което може да му сготви.

Това беше ужасна приказка. Цинджао я бе слушала като дете и след това бе плакала с часове. „Ами синът на И Я?“ — беше проплакала тя. А баща й бе отговорил: „Слугата има синове и дъщери само за да угоди с тях на господаря си.“ Пет нощи подред тя се беше будила с писъци от кошмари, в които баща й я печеше жива или режеше тънки филийки от плътта й в чиния, докато накрая Хан Фейдзъ дойде, прегърна я и каза: „Не вярвай на тези сънища, Величествено ярка дъще. Аз не съм съвършен слуга. Обичам те прекалено много, за да съм такъв. Обичам те повече, отколкото обичам задълженията си. Аз не съм И Я. Няма защо да се страхуваш от мен.“ Едва след тези негови думи сънят се върна при нея.

Тази програма, тази Джейн, сигурно бе прочела дневника на баща й и сега го използваше срещу нея. И макар да знаеше, че я манипулират, Цинджао не можа да не се замисли дали Джейн не е права.

— Ти толкова ли вярна слугиня си като И Я? — попита Джейн. — Ще убиеш ли родната си планета заради един недостоен господар като Междузвездния конгрес?

Цинджао не можеше да разбере собствените си чувства. Откъде идваха тези мисли? Джейн беше отровила разума й с аргументите си, също както бе сторил Демостен преди това (ако не бяха всъщност един и същи човек). Думите им можеха да звучат убедително, въпреки че бяха далеч от истината.

Имаше ли право Цинджао да рискува живота на народа на Път? Ами ако грешеше? Как можеше да разбере кое е правилно? Независимо дали онова, което говореше Джейн, е истина, или лъжа, пред Цинджао щеше да изникне същият проблем. Щеше да се чувства по един и същи начин, независимо дали това усещане го причиняваха боговете, или някакво мозъчно разстройство.

Защо при цялата тази несигурност боговете не й проговаряха? Защо точно когато се нуждаеше най-много от ясния им глас, тя не се чувстваше омърсена и недостойна от едни мисли и чиста и възвишена от други? Защо я оставяха без напътствията си в най-съдбовния миг от живота й?

Сред бездната на вътрешното противоречие на Цинджао гласът на Сиванму прозвуча хладно и рязко като звъна на метал.

— Това никога няма да стане — каза тя.

Цинджао остана безмълвна, неспособна бе да нареди на прислужницата си да мълчи.

— Кое няма да стане? — попита Джейн.

— Това, което каза: Междузвездният конгрес да унищожи тази планета.

— Ако си мислиш, че няма да го направят, значи си дори по-глупава, отколкото те смята Цинджао.

— О, знам, че биха го направили. Хан Фейдзъ също знае; той веднъж каза, че са достатъчно злонамерени, за да сторят дори най-ужасното престъпление в името на целите си.

— Защо тогава няма да стане?

— Защото ти няма да позволиш. Тъй като блокирането на всички ансибални връзки от планетата ще причини унищожението й, ти няма да спреш излъчването на този доклад. Конгресът ще бъде предупреден. Ти никога няма да позволиш унищожаването на Път.

— Защо?

— Защото ти си Демостен — отвърна Сиванму. — Защото ти си изпълнена със справедливост и състрадание.

— Аз не съм Демостен.

Лицето над компютъра затрептя, след това се промени в лицето на един от чуждоземците. На един пекенинос, със свинска зурла, толкова объркваща със странния си вид. След малко образът се смени с друг, още по-чужд; образ на бъгер, едно от кошмарните създания, тероризирали някога цялото човечество. Въпреки че беше чела „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, така че знаеше кои са били бъгерите и колко красива е била цивилизацията им, Цинджао се стъписа от вида на това лице, макар да знаеше, че е само компютърен образ.

— Аз не съм човек — каза Джейн, — макар че се показвам с човешко лице. Откъде можеш да знаеш, Сиванму, какво ще направя и какво не? И бъгерите, и прасенцата са убивали човеци, без да се замислят.

— Защото не са разбирали какво означава смъртта за нас. Ти разбираш. Сама го каза: ти не искаш да умреш.

— Мислиш ли, че ме познаваш, Сиванму?

— Да, защото нямаше да си даваш този труд, ако можеше спокойно да позволиш на флотилията да унищожи Лузитания.

До бъгера в мониторното поле се появи пекенинос, след това — и образът на самата Джейн. Те се втренчиха мълчаливо в Цинджао и Сиванму.