Орсън Кард - Ксеноцид

На Сиванму не й се вярваше. Демостен вече играеше важна роля в живота й, но да научи, че истинският Демостен е сестра на Хегемона! На онзи, чиято история бе разказана в свещените книги на Говорителите от името на мъртвите — „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. А и не бяха свещени само за тях. На практика всяка религия бе приела тези книги в учението си, защото описаното в тях звучеше толкова силно — за унищожението на първия чужд разумен вид, с който се беше срещнало човечеството, и след това за ужасната борба между добро и зло в съзнанието на първия мъж, обединил човечеството под една власт. Каква сложна история и въпреки това толкова разбираема, че да бъде достъпна и да трогва толкова хора още в детството им. На Сиванму й ги бяха чели още на петгодишна възраст. Те бяха сред книгите, оставили най-траен белег в душата й.

Беше сънувала не веднъж, а два пъти, че среща самия Хегемон — Питър, само дето той настояваше да се обръща към него с псевдонима му, Лок. Той едновременно я изпълваше с възхищение и я отблъскваше; тя не можеше да свали поглед от него. Той протегна ръка към нея и каза: „Сиванму, Майко — Повелителка на Запада, само ти си достойна за съпруга на властелина на цялото човечество“, и я отведе, ожени се за нея и тя седна до него на трона му.

Сега, разбира се, тя знаеше, че почти всяко бедно момиче е сънувало, че се омъжва за някой богат човек, че се събужда в някое богато семейство или други подобни глупости. Сънищата обаче също бяха изпратени от боговете и във всяко нещо, сънувано повече от веднъж, имаше някаква истина; всеки го знаеше. Затова тя още чувстваше силна привързаност към Питър Уигин; а сега, когато научи, че Демостен, от когото също се възхищаваше, всъщност му е сестра… съвпадението бе твърде голямо.

„Не ме интересува какво мисли господарката ми, Демостене! — изкрещя мислено Сиванму. — Въпреки всичко аз те обичам, защото ти през целия ми живот ми говориш истината. И те обичам, защото си сестра на Хегемона, мъжа от мечтите ми.“

Сиванму почувства течение — някой бе отворил вратата. Тя се обърна. На прага стоеше Мупао, старата и страшна икономка, ужас за слугите — включително за Сиванму, макар че Мупао имаше сравнително малка власт над доверената прислужница. Сиванму веднага се отправи към вратата колкото можеше по-тихо, за да не прекъсва ритуала по самопречистване на Цинджао.

Двете излязоха в коридора и Мупао затвори безшумно вратата, за да не ги чуе Цинджао.

— Господарят вика дъщеря си. Много е възбуден; преди известно време изстена и стресна всички.

— Да, чух вопъла му. Болен ли е?

— Не знам. Много е възбуден. Изпрати ме да повикам господарката ти и каза, че иска да говори с нея веднага. Ако разговаря с боговете обаче, щял да изчака; кажи й да отиде при него веднага щом свърши.

— Ще й съобщя още сега. Казала ми е, че нищо не бива да й пречи да се отзове на баща си.

Мупао я изгледа втрещено:

— Ама то е забранено да се прекъсва човек, когато боговете…

— Цинджао ще изтърпи по-тежко наказание по-късно. Сега най-важно за нея е да разбере защо я вика баща й.

На Сиванму й достави огромно удоволствие да сложи Мупао на мястото й.

„Ти може да си началничка на цялата прислуга, Мупао, но само аз имам правото да прекъсвам разговора на богоизбраната ми господарка с боговете.“

Както бе очаквала Сиванму, първата реакция на Цинджао от прекъсването бе тревога, гняв, плач, но когато прислужницата сведе послушно глава, Цинджао веднага се успокои.

„Затова я обичам и затова търпя службата при нея — помисли Сиванму, — защото тя не харесва властта, която има над мен, и защото проявява повече съчувствие от всеки друг богоизбран, за когото съм чувала.“

Цинджао изслуша обяснението на Сиванму и я прегърна.

— О, приятелко Сиванму, много умно си постъпила. Ако баща ми е изстенал от мъка или болка и после ме е повикал, боговете ще разберат, че трябва да отложа ритуала по самопречистването си и да се отзова.

Сиванму я последва по коридора, после по стълбите, и двете заедно коленичиха на рогозката пред стола на Хан Фейдзъ.

Цинджао изчака баща й да заговори, но той мълчеше. Ръцете му трепереха. Никога не го беше виждала толкова разтревожен.

— Татко, защо ме извика? Той тръсна глава:

— Стана нещо толкова ужасно — и едновременно толкова прекрасно, — та не знам дали да крещя от радост, или да се самоубия.

Гласът му бе прегракнал, възбуден. Не беше го чувала да говори толкова емоционално от смъртта на майка си… не, откакто бе издържала изпитанието, показало, че е богоизбрана.