Орсън Кард - Ксеноцид

Ела запази мълчание, без да сваля поглед от Новиня.

Така подхождаше при всеки конфликт с майка си — с пасивно упорство.

— Куара е излязла от всякакъв контрол, Новиня — започна Ендър. — Издаването на тайните ни на дърветата-бащи беше достатъчно лошо провинение. Да ги издава на Десколадата, е истинска лудост.

— На психолог ли се правиш сега?

— Не съм смятал да я затварям.

— Нищо не можеш да смяташ. Не и срещу моите деца.

— Точно така. Не смятам да правя нищо с деца. Нося обаче отговорност да предприема нещо към един възрастен гражданин на Милагре, който излага на опасност оцеляването на всяко човешко същество на тази планета, а може би дори на цялото човечество.

— И откъде си получил тази благородна отговорност, Андрю? Господ ли слезе от небето, за да издяла върху камък закон, с който ти дава право да управляваш човечеството?

— Чудесно — отстъпи Ендър. — Ти какво предлагаш?

— Предлагам да не се месиш в неща, които не те засягат. И честно казано, Андрю, това включва почти всичко. Ти не си ксенобиолог. Не си физик. Не си ксенолог. Всъщност не си нищо освен професионален навлек в чужди животи!

— Мамо! — възкликна Ела.

— Единственото, което ти дава някаква власт, е този проклет кристал в ухото ти. Тя ти шепне тайни, тя ти говори в леглото, когато си с жена си, и щом ти поиска нещо, ти цъфваш на някое събрание, на което нямаш работа, за да повториш каквото ти е казала тя. Говориш, че Куара е извършила измяна. Доколкото ми е известно, ти си този, който предава истинските хора заради една самозабравила се компютърна програма!

— Новиня! — извика Ендър.

Това трябваше да е началото на опита му да я успокои. Тя обаче не търсеше диалог:

— Не смей да се разправяш с мен, Андрю. През всичките тези години съм си мислила, че ме обичаш…

— Обичам те.

— Мислех, че наистина си станал един от нас, част от живота ни…

— Станал съм.

— Мислех, че всичко е истинско…

— Истинско е.

— Ти обаче си точно какъв, какъвто ни предупреди, че си, епископ Перегрино от самото начало. Манипулатор. Навремето брат ти е управлявал цялото човечество, нали? Ти обаче нямаш чак такива амбиции. Ще се задоволиш и с една малка планета.

— За Бога, майко, полудя ли? Не познаваш ли този човек?

— Мислех, че го познавам! — Новиня заплака. — Но никой, който ме обича, не би позволил синът ми да отиде сам при онези кръвожадни малки свине…

— Той не можеше да спре Куим, майко! Никой не можеше!

— Той дори не се опита! Той одобряваше!

— Да — отвърна Ендър. — Мисля, че синът ти действа благородно и храбро, и одобрявам това. Той си даваше сметка, че макар и малка, опасност съществува, но въпреки това избра да отиде; и аз одобрявам това. Точно така би постъпила ти и се надявам и аз да можех да постъпя така на негово място. Куим е зрял мъж, добър мъж и може би велик. Той няма нужда от твоята закрила и не я иска. Той сам е избрал призванието си. Уважавам го заради това, ти също трябва да го уважаваш. Как си позволяваш да говориш, че някой от двама ни е трябвало да застане на пътя му?

Новиня най-после млъкна, поне за малко. Дали бе осъзнала думите на Ендър? Даваше ли си най-после сметка колко безполезно и жестоко бе да изпраща Куим с гняв, вместо с благословия? По време на това мълчание Ендър все още таеше някаква надежда.

Мълчанието бе прекъснато:

— Ако още веднъж се набъркаш в живота на някое от децата ми, край на връзката ни. Ако с Куим се случи нещо, каквото и да било, ще те мразя до края на живота ти и ще се моля той да дойде по-скоро. Ти нищо не разбираш, мръсник такъв, и е крайно време да престанеш да се държиш така, сякаш знаеш всичко.

Тя се насочи към вратата, но изведнъж й хрумна нещо по-добро от демонстративното напускане на стаята. Обърна се и заговори спокойно на Ела:

— Еланора, ще предприема незабавни мерки, за да прекъсна достъпа на Куара до информация и екипировка, която може да използва, за да помага на Десколадата. И в бъдеще, скъпа, ако разбера, че обсъждаш лабораторни проблеми с някого, особено с този човек, ще прекъсна завинаги достъпа ти до лабораторията. Ясно ли е? Ела отново запази мълчание.

— А — въздъхна Новиня. — Виждам, че е откраднал повече от децата ми, отколкото предполагах.

И излезе.

Ендър и Ела останаха като вцепенени. Накрая Ела се изправи.

— Наистина трябва да направя нещо — каза тя, — но изобщо не ми идва на ум какво.

— Може би трябва да отидеш при майка си и да й покажеш, че още си на нейна страна.