Орсън Кард - Ксеноцид

Куара затаи дъх. Грего се изсмя:

— Ти бъкаш от умни идеи, а, Уигин?

— Не разбирам — призна Куим.

— Просто се чудех — обясни Андрю. — Куара твърди, че Десколадата е достатъчно сложно същество, за да има интелект. Не е ли възможно вирусите на Десколадата да използват телата на прасенцата, за да покажат характера си? Не може ли интелектът на прасенцата да идва изцяло от вирусите в телата им?

Уанда, ксенологът, заговори за пръв път от началото на събранието:

— Вие сте толкова незапознат с ксенологията, колкото и с физиката, господин Уигин.

— О, дори повече. Просто ми хрумна, че досега никога не сме се замисляли за друг начин за запазване на спомените и разума на един умиращ пекенинос в третия му живот. Дърветата не запазват мозъка в себе си. Ако обаче волята и паметта се носят от Десколадата, смъртта на мозъка няма никакво значение за предаването на самоличността на дървото-баща.

— Дори да има възможност това да е така, не съществува експеримент, с който да го докажем — възрази Уанда.

Андрю Уигин кимна смирено:

— Знам, че аз не мога да изнамеря такъв. Надявах се ти да измислиш.

Ковано отново се намеси:

— Уанда, нуждаем се от уменията ти, за да изследваш тази възможност. Ако не вярваш, че може да стане, добре — открий начин да докажеш, че е невъзможно, и задачата ти ще е изпълнена. — Ковано се изправи, обърна се към всички: — Разбрахте ли какво искам от всеки от вас? Изправени сме пред един от най-жестоките морални избори, поставяни пред човечеството. Рискуваме да извършим ксеноцид или да позволим извършването му срещу нас, ако не предприемем нищо. Всеки доказано и предполагаемо интелигентен вид живее в сянката на тази опасност. И почти всички решения зависят от нас. Последния път, когато се е случило нещо подобно, предците ни са избрали да извършат ксеноцид, за да спасят вида си, както тогава са предполагали. Сега ви моля да преценим всяка възможност, колкото и невероятна да изглежда, която носи поне частичка надежда, че ще ни доведе до правилното решение. Ще помогнете ли?

Дори Грего, Куара и Уанда кимнаха в съгласие, макар и неохотно. Поне за момент Ковано бе успял да превърне всички инатливи кавгаджии в стаята в задружен екип. Колко дълго щеше да остане така, след като излязат, не можеше да се предскаже. Куим предполагаше, че духът на сътрудничество ще се запази вероятно до следващата криза — и може би дотогава нямаше много време.

Само един спор оставаше неразрешен. След като заседанието беше разпуснато и участниците в него си взеха довиждане или започнаха да обсъждат как да си сътрудничат, майка му се приближи до него и го погледна настоятелно в очите.

— Не отивай.

Куим затвори очи. Нямаше как да отговори на такова заповедно изказване.

— Ако ме обичаш — добави тя.

Куим си спомни онази част от Новия Завет, в която се разказваше как майката и братята на Исус го посетили и поискали да прекъсне проповедта си, за да ги приеме.

— Те са моята майка и моите братя — промълви Куим.

Тя явно разбра цитата, защото, когато той отвори очи, вече я нямаше.

След по-малко от час Куим пътуваше с един от скъпоценните товарни камиони на колонията. Нуждаеше се от малко провизии и за нормална мисия щеше да отиде пеша, но гората, за която бе тръгнал, се намираше много далеч и без кола щяха да са му нужни седмици, за да я стигне; пък нямаше как да си набавя достатъчно храна. Това все още си оставаше една враждебна планета — на нея не растеше нищо ядивно за човека, а дори да растеше, пак щеше да му се наложи да вземе храна, съдържаща антивирусни медикаменти. Без тях щеше да умре от Десколада дълго преди да го покоси гладът.

Докато градчето Милагре се смаляваше зад него, докато навлизаше все по-дълбоко в безкрайната степ, Куим — или отец Ещевао — се чудеше какво решение щеше да вземе кметът Ковано, ако беше научил, че предводителят на еретиците бе дърво-баща, спечелило си името Уормейкър (Войнотворец), и че Уормейкър беше казал, че единствената надежда за пекениносите била Светият Дух (или Десколадата) да унищожи всички човеци на Лузитания.

Нямаше значение. Господ бе избрал Куим да разпространява словото Божие сред всеки вид, нация, език и народ. Дори най-войнствените, кръвожадни, изпълнени с омраза същества можеха да прегърнат любовта към Господ и да приемат християнството. Беше се случвало много пъти в историята. Защо не и сега?

„О, Господи, стори чудо на този свят. Децата ти никога не са се нуждаели толкова от помощта ти, колкото ние сега.“