Орсън Кард - Ксеноцид

Имаше логика, разбира се — тя нямаше как да не предусети идването й. Новиня беше загубила прекалено много силни личности в живота, хора, от които бе зависила. Родителите си. Пипо. Либо. Дори Миро. Можеше да се държи покровителствено и собственически към децата си, за които мислеше, че имат нужда от нея, но към хората, от които тя имаше нужда, се отнасяше съвсем различно. Ако се страхуваше, че ще й бъдат отнети, тя се отдръпваше от тях; забраняваше си да изпитва нужда от тях.

Не от „тях“. От него. От Ендър. Тя се опитваше да спре да изпитва нужда от него. И това мълчание, ако го продължи, щеше да изкопае такава пропаст между тях, че бракът им никога нямаше да се възстанови.

Ако това се случеше, Ендър не знаеше какво ще прави. Никога не му беше минавало през ума, че нещо може да застраши брака му. Не го беше изградил лесно; и възнамеряваше да умре като съпруг на Новиня. Всичките тези години с нея бяха изпълнени с радостта, идваща от пълното доверие в някого. Сега Новиня бе загубила доверието си в него. Само че не беше права. Той си оставаше неин съпруг, верен както никой друг в живота й. Не заслужаваше да я загуби заради едно смешно недоразумение. И ако остави нещата да се развиват, както тя бе решила, макар и несъзнателно, тя щеше да се убеди с абсолютна сигурност, че не може да зависи от другиго. Това щеше да е трагично, защото нямаше да е истина.

Така че Ендър вече планираше да влезе в пряк спор с Новиня, когато Ела, без да иска, го започна.

— Андрю.

Ела стоеше на прага. Ако беше плеснала с ръце отвън, за да поиска разрешение да влезе, той не я бе чул. Все пак тя надали щеше да иска разрешение, за да влезе в майчиния си дом.

— Новиня е в стаята си — каза той.

— Искам да говоря с теб.

— Съжалявам, всички часове са заети.

Ела се засмя на шегата му и се приближи, но смехът й бързо заглъхна. Нещо я тревожеше.

— Куара — каза кратко.

Ендър въздъхна и се усмихна. Куара бе родена със задника напред и нищо на света не можеше да промени характера й. Въпреки това Ела все още успяваше да се разбира с нея по-добре от когото и да било.

— Не се държи нормално — обясни Ела. — Всъщност създава по-малко неприятности от обичайното. Не се кара с никого.

— Това опасен знак ли е?

— Знаеш, че опитва да установи контакт с Десколадата.

— Молекулен език.

— Е, това, което прави, е опасно и няма да й помогне да установи контакт, дори да успее. Особено ако успее, защото тогава най-вероятно да сме мъртви.

— Какво прави?

— Прониквала е без позволение във файловете ми — което не е трудно, защото не съм мислила, че ще се наложи да ги пазя от други ксенобиолози. Опитва да синтезира инхибиторите, които исках да вкарам в растенията — това не е никак трудно, защото съм записала целия протокол за създаването им. Само че вместо да ги вкарва в каквото и да било, тя ги дава направо на Десколадата.

— Как така „дава“?

— Това са нейните послания. Това им изпраща в техните драгоценни малки носители на информация. Та така, дали тези носители на информация са език, не може да се установи с псевдо-експеримент като този. Но разумна или не, знаем, че Десколадата се адаптира дяволски добре — и тя й помага да се адаптира към някои от моите най-сполучливи средства за защита срещу нея.

— Измяна.

— Именно. Тя издава военните ни тайни на врага.

— Говори ли с нея?

— Шегуваш ли се? Разбира се, че говорих. Тя едва не ме уби.

— Успяла ли е да обучи някой от вирусите?

— Тя дори не опитва да установи това. Все едно да излезе на прозореца и да се провикне: „Те идват да ви убият!“ Това, което прави, не е наука, това е междувидова политика, само дето не знаем дали от другата страна имат политика; известно ни е само, че благодарение на нея можем да се простим с живота много по-бързо, отколкото подозираме.

— Nossa Senhora! Прекалено е опасно. Не бива да си играе с такива неща.

— Може вече да е твърде късно; нямам представа каква вреда е причинила.

— Значи трябва да я спрем.

— Как, да й счупим ръцете ли?

— Аз ще говоря с нея, но тя е прекалено голяма (или прекалено малка), за да се вслуша в здравия разум. Страхувам се, че ще се наложи кметът да вземе мерки, не ние.

Не бе забелязал кога Новиня е влязла в стаята.

— С други думи, затвор — заговори тя. — Планираш да тикнеш дъщеря ми в килия. Кога смяташе да ме информираш?

— Не съм мислил за затвор — оправда се Ендър. — Смятах да прекъснем достъпа й до…

— Това не е работа на кмета. Това е мое задължение. Аз съм главният ксенобиолог. Защо не дойде при мен, Еланора? Защо при него?