Орсън Кард - Ксеноцид

„Не биваше да се съмнявам в теб, Ковано. Ти никога не би повикал случайни хора на каквото и да било събрание.“

— Както научих, сред прасенцата се издигат гласове за изпращане на космически кораб с цел умишлено да се зарази останалата част от човечеството с Десколада. И благодарение на действията на нашата млада папагалка, присъстваща тук, много други гори са прегърнали тази идея.

— Ако очаквате да се извинявам… — скочи Куара.

— Очаквам да си затваряш устата; или десет минути са прекалено много?

В думите на Ковано прозвуча истинска ярост. Куара се ококори и седна обратно.

— Другата половина от проблемите ни се дължат на един млад физик, който, за нещастие, е запазил връзките си с обикновените хора. — Ковано вдигна вежди към Грего. — Де да беше се превърнал в надут интелектуалец. Вместо това ти явно си се сближил с най-простите, най-жестоки лузитанци.

— С хора, които не споделят вашето мнение, имате предвид — контрира Грего.

— С хора, които забравят, че този свят принадлежи на пекениносите — сряза го Куара.

— Световете принадлежат на тези, които имат нужда от тях и знаят как да ги култивират — възрази Грего.

— Затваряйте си устата, деца, или ще бъдете изгонени от събранието, докато възрастните обсъждат какво да правят.

Грего погледна свирепо Ковано.

— Не смей да ми говориш по такъв начин!

— Ще ти говоря както си искам. Доколкото ми е известно, и двамата сте нарушили законите за поверителност на информацията и имам пълно право да ви арестувам.

— С какви обвинения?

— Имам власт за действие в извънредни ситуации, ако си забравил. Няма нужда от никакви обвинения, докато извънредното положение не бъде отменено. Ясно ли е?

— Няма да го направиш. Имате нужда от мен. Аз съм единственият свестен физик на Лузитания.

— физиците не ни вършат никаква работа, ако се стигне до стълкновение с пекениносите.

— Десколадата е това, срещу което трябва да се борим.

— Само губим време — прекъсна ги Новиня.

Куим погледна майка си за пръв път от началото на заседанието. Изглеждаше много нервна. Уплашена. Не я беше виждал така от години.

— Събрали сме се заради тази безумна мисия на Куим — добави Новиня.

— Отец Ещевао — поправи я епископ Перегрино.

Той държеше хората да се отнасят към църковните неща със съответното уважение.

— Той е мой син, ще го наричам както си искам.

— Какви инати съм събрал днес — въздъхна кмет Ковано. Нещата вървяха на зле. Куим нарочно не беше казал на майка си подробности за мисията си при еретиците, защото знаеше, че тя веднага ще се противопостави на идеята да ходи при прасенца, които се страхуват от хората и ги мразят. Куим много добре разбираше причината за страха й от прекия си контакт с пекениносите. Родителите й бяха умрели от Десколадата. Ксенологът Пипо се беше превърнал в неин настойник — и след това бе станал първият човек, измъчван и убит от пекениносите. Новиня се беше опитвала в продължение на двайсет години да спаси любимия си, Либо — син на Пипо и наследил баща си като ксенолог, — от същата участ. Тя дори се омъжи за друг, за да не позволи на Либо да упражни съпружеското си право и да проникне в компютърните й файлове, където смяташе, че се пази тайната за причината, накарала прасенцата да убият Пипо. В края на краищата усилията й бяха отишли напразно — Либо бе убит също както баща си.

Въпреки че вече знаеше причината за убийствата, въпреки че пекениносите бяха дали тържествена клетва да не прилагат насилие към нито едно човешко същество, нямаше начин майка му да се отнесе разумно към възможността някой от любимите й хора да отиде сам сред прасенцата. И ето ги сега на това събрание, свикано без съмнение по нейно настояване, за да се реши дали Куим да бъде пуснат на тази мисия. Предстоеше неприятна сутрин. Майка му бе свикнала да постига своето. Андрю Уигин я беше моделирал и опитомил по много начини, но когато сметнеше, че някое от децата й е в опасност, тя изваждаше ноктите си и никой не можеше да я усмири.

Защо кметът Ковано и епископ Перегрино бяха допуснали това събиране?

Сякаш чул неизказания въпрос на Куим, кметът започна да обяснява:

— Андрю Уигин ми съобщи някои нови сведения. Отначало помислих да ги запазя в тайна, да изпратя отец Ещевао на мисията му и да оставя епископ Перегрино да се моли. Андрю обаче ме убеди, че колкото повече се увеличава опасността, надвиснала над нас, толкова по-пълно трябва да използваме информацията, която имаме. Говорителите на мъртвите явно притежават почти патологична привързаност към идеята, че колкото повече знае човек, толкова по-правилно може да действа. Аз съм политик от прекалено дълго време, за да споделя убеждението му; но той е по-възрастен от мен, както твърди, така че отстъпих пред мъдростта.