Орсън Кард - Ксеноцид

От кухнята се чу звукът на флейтата; викаха всички за вечеря. Тя погледна пространството над компютъра си, където все още стоеше последният доклад с безкрайни повторения на името „Демостен“.

— Знам, че съществуваш, Демостене — прошепна тя, — и знам, че си много хитър, но ще те открия. Когато успея, ти ще прекратиш войната си срещу управниците и ще ми кажеш какво е станало с Лузитанската флотилия. Когато свърша с теб, Конгресът ще те накаже и татко ще стане бог на Път и ще живее вечно в безкрайния Запад. Това е задачата, за която съм родена, за която съм избрана от боговете. Сега или по-късно, няма значение, защото всички хора ще положат глави под краката на боговете.

флейтата засвири отново, тиха мелодия, за да подкани Цинджао да се откъсне от мислите си и да се присъедини към останалата част от домакинството. За нея тази приглушена музика бе като звук от душата й, от разговор между дървета над спокойно езеро, от спомените, изплуващи в свободното съзнание на жена, произнасяща молитва. Такъв бе призивът за събиране около масата в дома на Хан Фейдзъ.

Джейн чу предизвикателството на Цинджао и си помисли: „Сигурно това е страхът от смъртта. Човеците го чувстват постоянно и въпреки това някак си преживяват от ден за ден, знаейки, че всеки миг може да им е последен. Това е така, защото те са способни да забравят нещо и пак да продължават да го знаят; аз никога не забравям, никога не губя знанията си напълно. Знам, че Хан Цинджао е на път да открие тайни, благодарение на които съм оставала скрита само защото никой не си е правил труда да ги потърси по-внимателно. А когато тези тайни се разкрият, аз ще умра.“

— Ендър — прошепна тя.

Ден ли беше, или нощ на Лузитания? Спеше ли той, или беше буден? За Джейн да задаваш въпрос, означаваше или да знаеш, или да не знаеш. Затова тя веднага разбра, че е нощ. Ендър беше спал, но вече бе буден; той още можеше да чува гласа й, въпреки всички мълчания, които ги бяха делили през годините.

— Джейн — прошепна той.

До него жена му Новиня се размърда в съня си. Джейн я чу, почувства вибрациите на движенията й, видя промяната в сенките през сензора, прикрепен в ухото на Ендър. Добре че още не се беше научила да изпитва ревност, защото в такъв случай щеше да намрази Новиня, задето лежи до Ендър, едно топло тяло до неговото. Новиня обаче бе човешко същество, надарено със способността да ревнува, и Джейн знаеше как побеснява, когато забележи, че Ендър говори с жената, обитаваща кристала в ухото му.

— Шшш — прошепна Джейн. — Да не събудиш останалите. Ендър размърда безмълвно устни:

— Как са враговете ни в космоса?

Бяха разговаряли така в продължение на много, много години.

— Не добре — отвърна Джейн.

— Може би не трябваше да блокираш връзката им. Щяхме да намерим изход. Писанията на Валънтайн.

— Скоро истинският им автор ще бъде разкрит.

— Всичко ще бъде разкрито.

Може би щеше да добави: „Заради теб.“

— Само защото Лузитания е осъдена на разрушение — отговори тя.

Тя също не добави: „Заради теб.“ Прекалено много обвинения се сипеха напоследък.

— Значи знаят за Валънтайн?

— Едно момиче е на път да я разкрие. На планетата Път.

— Не я знам.

— Сравнително нова колония, от един-два века, китайци. Решили да запазят една странна смесица от стари религии. Боговете им говорят.

— Живял съм в не един китайски свят. На всички хората вярваха в старите богове. Боговете са живи във всеки свят, дори на него да има съвсем малка човешка колония. При гробницата на Ос Венерадос още се случват чудотворни изцеления. Рутър ни разказа за някаква нова ерес някъде из горите тук. Някои пекениноси си въобразяват, че общуват със Светия Дух.

— Тази работа с боговете не мога да я разбера. Никой ли още не е разбрал, че боговете казват това, което хората искат да чуят?

— Не е така. Боговете често ни карат да правим неща, които никога не сме желали, да жертваме всичко заради тях. Недей да подценяваш боговете.

— Твоят католически бог говори ли ти?

— Може би. Никога не го чувам. А може би го чувам, но не разбирам, че това е неговият глас.

— А когато умрете, боговете наистина ли ви събират и ви занасят на някое място, където да живеете вечно?

— Не знам. Никой не е получил писмо оттам.

— Когато аз умра, дали някой бог ще ме отнесе? Ендър замълча за момент, после заразказва:

— Има една стара приказка за един майстор на кукли, който така и не се сдобил със син. Затова направил една кукла, която толкова приличала на жива, че напомняла на истинско момче. Мъжът я държал на скута си и й говорел, сякаш му била син. Не бил луд, знаел, че това е само една кукла. Неочаквано обаче един бог слязъл на земята, докоснал куклата и й вдъхнал живот. Така, когато майсторът й говорел, тя му отговаряла. Майсторът на кукли не казал на никого за това. Държал куклата вкъщи, но й разказвал за всяко чудо, за което бил чувал да се случвало някога под небето. Един ден майсторът на кукли се връщал от пристанището, където току-що бил научил новината за една наскоро открита далечна страна, и забелязал, че къщата му гори. Той се втурнал към нея, крещейки: „Сине! Сине!“ Съседите обаче го спрели с думите: „Полудя ли? Ти нямаш син!“ Къщата изгоряла пред очите му. Когато пожарът стихнал, той посипал главата си с пепел и заплакал горчиво. Никой не можел да го утеши. Той отказал да строи нова работилница. Когато го питали защо, отговарял, че защото синът му бил мъртъв. Започнал да се препитава, като извършвал дребни услуги на хората, и те го съжалявали, защото били сигурни, че се е побъркал след пожара. Един ден при него дошло едно малко сираче, дръпнало го за ръкава и казало: „Татко, какво ще ми разкажеш днес?“