Орсън Кард - Ксеноцид

Точно както Демостен искаше. За пръв път Цинджао направи тази толкова очевидна връзка. Не можеше да повярва, че не се е сетила досега. Всъщност беше толкова логично, та полицията на много планети бе предположила, че последователите на Демостен трябва да са замесени в изчезването на флотилията. Бяха заловили всеки, заподозрян в подривна дейност, и бяха-опитали да изтръгнат самопризнания. Разбира се обаче, никой не беше разпитвал самия Демостен, защото никой не знаеше кой е той.

Демостен, толкова хитър, че с години успяваше да остане неразкрит въпреки всички усилия на полицията на Конгреса; Демостен, толкова тайнствен, колкото причината за изчезването на флотилията. Ако можеше да остане скрит, защо да не може да скрие и нещо друго?

„Може би, ако открия Демостен, ще разбера и как е прекъсната връзката на флотилията. Не че имам някаква представа къде да го търся. Все пак това е един нов подход. Поне няма да чета все едни и същи безсмислени, безполезни доклади.“

Изведнъж Цинджао си спомни кой бе казал почти същото преди няколко минути. Усети, че се изчервява, че гореща кръв нахлува в лицето й.

„Колко надменно се държах — да се отнеса с такова пренебрежение към Сиванму, да си помисля, че не може да ми помогне. А сега, минути по-късно, мисълта, която тя вкара в ума ми, роди план за действие. Дори планът да се провали, тя си остава онази, която ми е дала идеята, или поне ме накара да се замисля върху нея. Значи, като я считах за глупава, всъщност аз се проявих като глупачка.“ Очите на Цинджао се напълниха със сълзи от срам.

И тя си спомни няколко знаменити стиха от една песен на предшественичката на сърцето й:

Поетесата Ли Цинджао познаваше болката от лошите думи, които са се отронили от устните ни и вече не могат да се върнат назад. Тя обаче бе достатъчно мъдра да помни, че макар тези думи да са отлетели, остават други, които чакат да бъдат изречени, като крушовите цветове.

За да превъзмогне срама от надменното си държане, Цинджао започна да рецитира. Когато обаче стигна до строфата:

тя се замисли за Лузитанската флотилия, представи си всички тези космически кораби като лодки, боядисани в ярки цветове и носени от течението толкова далеч от брега, че пътниците в тях не могат да бъдат чути, колкото и силно да крещят.

Сетне мислите й се насочиха към хвърчила с изрисувани върху тях дракони и тя си представи Лузитанската флотилия като хвърчила със скъсани връвчици, носени от вятъра, отнети от детето, което ги е пуснало да летят. Колко красиво, да ги видиш свободни; и все пак колко ужасно трябва да е за тях, които никога не са желали свобода.

Поемата отново зазвуча в съзнанието й. Аз не се боях. Свирепи ветрове. Проливни дъждове. Аз не се боях, защото:

„Моята предшественичка на сърцето е могла да изпие страха си — помисли си Цинджао, — защото е имала с кого да пие. И дори сега…

…поетесата си спомня приятеля си, който вече не е до нея. Кого си спомням аз сега? Къде е нежната ми любов? Какви времена са били тогава, когато Ли Цинджао е била още смъртна и когато мъжете и жените са могли да бъдат такива нежни приятели, без да се страхуват, че един може да е богоизбран, а друг — не… Тогава една жена е могла да води такъв живот, в който дори в самотата си да има спомени. Аз дори не помня лицето на майка си. Само безжизнени картини; не мога да си представя как лицето й се обръща настрани, докато очите й продължават да ме гледат. Имам само баща си, който е като бог; аз мога да го почитам, да му се подчинявам, дори да го обичам, но никога не мога да се държа като дете пред него; когато се шегувам, аз винаги внимавам дали ще одобри шегата ми. А Сиванму — толкова говорих, че трябва да сме приятелки, а въпреки това се отнасям с нея като със слугиня, никога дори за миг не забравям коя е богоизбраната и коя — не. Това е стена, която никога не може да бъде преодоляна. Аз съм самотна сега и ще остана самотна завинаги.“

Тя потрепери.

„Аз и луната. Не виждаха ли древните гърци своята луна като студена девица, жена-ловец? Не съм ли и аз такава сега? Шестнайсетгодишна и недокосната…