Орсън Кард - Ксеноцид

…и аз все слушам и слушам, но така и не мога да чуя мелодията от идването на някого…“

Не. Това, което чуваше, бяха далечните звуци от приготвянето на храна: тракане на купички и лъжици, смях от кухнята. Тя се откъсна от мислите си и изтри глупавите сълзи от страните си. Как можеше да си помисли, че е самотна, когато живееше в тази пълна къща, където всички се грижеха за нея?

„Седя и си губя времето със стари стихчета, а имам работа за вършене.“

Върна се към материалите по разследванията за самоличността на Демостен.

Отначало си помисли, че е попаднала в задънена улица. Повече от трийсет писатели в различни светове бяха арестувани за издаване на подривни материали под този псевдоним. Междузвездният конгрес бе достигнал очевидния извод: Демостен беше само име, използвано от всеки непокорник, който иска да привлече вниманието върху себе си. Нямаше истински Демостен, нито дори организирана конспирация.

Цинджао обаче таеше съмнения в това заключение. Демостен постигаше забележителни успехи в разбунването на духовете из цялата вселена. Възможно ли бе сред предателите на всяка планета да има човек с толкова талант? Не беше много вероятно.

Освен това, като се замисли за времето, когато четеше Демостен, тя си спомни, че бе забелязала последователност в писанията му. Необичайността и последователността на гледището му — това бе едно от нещата, които привличаха хората. Всичко изглеждаше толкова правилно, толкова логично.

Та не беше ли пак Демостен създал Класификацията на чуждоземните? Утленинги, фрамлинги, рамани, варелсе. Не; това бе писано преди много години, трябва да е бил друг Демостен. Дали предателите не използваха името на Демостен точно заради тази стара класификация? Те пишеха в подкрепа на независимостта на Лузитания, единствения свят, на който бяха открити интелигентни същества от нечовешки произход. Колко удобно да използват името на писателя, дал за пръв път на човечеството да разбере, че вселената не се дели на човеци и нечовеци или на разумни и неразумни същества.

Някои чужденци, учеше старият Демостен, бяха фрамлинги — човеци от други светове. Други бяха рамани — интелигентни същества от друг вид, но способни да общуват с човеците, така че двата вида можеха да изглаждат различията си и да взимат общи решения. Трети бяха варелсе, „умни зверове“, притежаващи интелект, но неспособни да постигнат разбирателство с човешкия вид. Войната се определяше като оправдано средство само срещу варелсе; с раманите хората можеха да живеят в мир и да съжителстват на обитаемите светове. Това бе широк поглед върху света, пълен с надежда, че чуждите видове все пак могат да бъдат приятелски настроени. Хората, смятащи, че това е невъзможно, бяха изпратили флотилия, въоръжена с „Господин доктора“, срещу един свят, обитаван от разумни същества.

Това беше много обезпокоителна мисъл: че Демостен, създателят на Класификацията, може би също нямаше да одобри изпращането на Лузитанската флотилия. Цинджао веднага контрира сама това становище. Нямаше значение какво смята старият Демостен, нали? Новият Демостен, размирникът, не беше мъдър философ, стараещ се да обедини човечеството. Той опитваше да сее раздор и недоволство сред световете — да провокира размирици, може би дори война между фрамлингите.

Размирният Демостен не беше просто сборен образ от много бунтари, действащи в различни светове. Компютърното й търсене скоро го потвърди. Наистина бяха открити много бунтари, които пропагандираха на собствените си планети под името Демостен, но те бяха свързани винаги с малки, неефективни, безполезни дребни писанийца — никога с наистина опасните документи, които сякаш изведнъж преобръщаха половината от световете. Полицията на всяка отделна планета обаче явно с голяма гордост обявяваше своя мним „Демостен“ за престъпника, стоящ в основата на цялата пропаганда, приемаха почестите и закриваха случая.

Междузвездният конгрес с готовност бе постъпил по същия начин със собственото си разследване. След разглеждането на няколко десетки случая на арестуване и осъждане на бунтари, публикували под името Демостен, следователите на Конгреса си бяха отдъхнали и бяха обявили, че Демостен е събирателен псевдоним, не един-единствен човек, и разследването беше спряно.

Накратко, всички бяха предпочели най-лесния изход. Егоистично, нелоялно — Цинджао почувства възмущение, че на такива хора още им се позволява да запазят високите си постове. Те трябваше да бъдат наказани, и то сурово, задето са поставили собствения си мързел или жажда за слава над задълженията си. Не си ли даваха сметка, че Демостен е наистина опасен? Че писанията му са се превърнали във верую на обикновените хора в поне един свят, а ако в един, значи вероятно в още много? Колко хора в колко свята се радваха за изчезването на Лузитанската флотилия заради него? Независимо колко души бе арестувала полицията под името Демостен, неговите писания продължаваха да излизат и винаги със същия глас — на съблазнителната логика. Не, колкото повече четеше докладите, толкова повече се убеждаваше, че Демостен е една личност и още е на свобода. Един човек, който знаеше как да запазва тайните си по невероятно умел начин.