Орсън Кард - Ксеноцид

— Богоизбрана, нямах представа. Не съм могла да се досетя. Винаги съм чувала името на Хан Фейдзъ да се споменава като най-благородния служител на Път. Мислех, че служите на Път, не на Конгреса, иначе никога нямаше…

— Никога нямаше да дойдеш да работиш тук?

— Никога нямаше да говоря лошо за Конгреса. Бих ти служила дори да живееше в дома на дракон.

„Може би точно в такъв дом живея — помисли си Цинджао. — Може би богът, който ме пречиства, е дракон, студен и огнен, жесток и красив.“

— Помни, Сиванму, че светът, наречен Път, не е същото като Пътя, казва се така само за да ни напомня, че трябва да следваме верния Път всеки ден. Баща ми и аз служим на Конгреса, защото той има подкрепата на небето и затова Пътят изисква от нас да му се подчиняваме дори против интересите на света, наречен Път.

Сиванму я погледна с големите си очи, без да мига. Разбираше ли? Вярваше ли? Нямаше значение — след време щеше да повярва.

— Върви, Сиванму. Имам работа.

— Добре, Цинджао.

Сиванму веднага се изправи и се оттегли с поклони. Цинджао се обърна отново към компютъра си. Когато обаче започна да извиква още доклади на дисплея, усети, че не е сама. Тя се извъртя; Сиванму стоеше на вратата.

— Какво има?

— Доверената прислужница задължена ли е да изкаже всяка мисъл, която й дойде в главата, дори да е глупост?

— Можеш да ми говориш каквото поискаш. Наказвала ли съм те за нещо?

— Прости ми тогава, моля те, моя Цинджао, ако си позволя да кажа нещо за тази велика задача, с която се занимаваш.

Какво знаеше Сиванму за Лузитанската флотилия? Тя учеше бързо, но Цинджао я обучаваше все още на такова ниско ниво по всеки предмет, че беше абсурдно дори да си помисли, че прислужницата й е започнала да разбира проблемите, камо ли да им намира разрешение. Баща й обаче я беше учил, че слугите винаги се радват, когато знаят, че господарят им се интересува от мнението им.

— Кажи ми — подкани я Цинджао. — Нима е възможно да кажеш нещо по-глупаво от онова, което току-що чух?

— Обичана моя голяма сестро, аз наистина получих това хрумване от твоите думи. Толкова пъти си казвала, че нищо, познато на науката и историята, не може да е станало причина флотилията да изчезне толкова безследно и едновременно…

— То обаче се е случило и следователно явно е възможно.

— През ума ми, мила моя Цинджао, мина нещо, което ти ми обясняваше, когато учихме логика. За непосредствената и първичната причина. През цялото това време ти търсиш непосредствените причини — как е изчезнала флотилията. Ала потърси ли първичната — какво се е надявал този, който е прекъснал връзките на флотилията?

— Всеки знае защо хората искат флотилията да бъде спряна. Опитват да защитят правата на колониите или пък вярват в тази смехотворна теория, че Конгресът иска да унищожи пекениносите заедно с цялата колония. Има милиарди хора, които искат флотилията да бъде спряна. Всички те са анархисти и безбожници.

— Все някой обаче го е направил. Само си помислих, че ако не можеш да откриеш какво точно е станало с флотилията, можеш да потърсиш кой го е направил; това ще те наведе до отговора на въпроса — как го е постигнал.

— Дори не сме сигурни, че някой го е направил. Може да е нещо. Естествените явления нямат разумни цели, защото нямат разум.

Сиванму сведе глава:

— Значи само ти загубих времето, Цинджао. Моля те, прости ми. Трябваше да си тръгна, когато ми каза.

— Няма нищо.

Сиванму вече бе излязла; Цинджао дори не беше сигурна, че прислужницата е чула успокоението й.

„Нищо — помисли си тя. — Ако Сиванму се е почувствала обидена, ще й се извиня по-късно. Колко мило от нейна страна да си помисли, че може да ми помогне. Трябва да се постарая да разбере, че се радвам на загрижеността й.“

След като Сиванму излезе, Цинджао се обърна отново към компютъра. Запрелиства вяло докладите. Беше ги гледала и преди и не бе открила нищо полезно. Защо този път да е различно? Може би тези доклади и сравнения не й показваха нищо, защото нямаше какво да покажат. Може би флотилията бе изчезнала заради някой обезумял бог — имаше свидетелства и за такива случаи в миналото. Може би нямаше следи от човешка намеса, защото не беше причинено на човек. Какво щеше да каже баща й за това?, запита се тя. Как можеше Конгресът да се справи с едно побъркано божество? Те не можеха да обуздаят този подривен писател Демостен — как можеха да се надяват да проследят и заловят един бог?

„Който и да е този Демостен, той ни се присмива дори в момента — помисли си Цинджао. — Положи толкова труд да убеди хората, че изпращането на Лузитанската флотилия е грешка, а сега флотилията я няма, точно както той искаше.“