Орсън Кард - Ксеноцид

Цинджао седеше пред компютъра си със затворени очи и размишляваше. Сиванму разресваше косата й; подръпването, докосването, самият дъх на момичето я успокояваха.

В такива моменти Сиванму можеше да говори спокойно, без страх, че ще я прекъснат. И тъй като Сиванму си беше Сиванму, тя използваше времето за ресане, за да задава въпроси. Имаше толкова много.

През първите няколко дни всичките й въпроси бяха свързани с гласа на боговете. Разбира се, Сиванму си отдъхна с голямо облекчение, като научи, че почти винаги проследяването на една дървесинна жилка е достатъчно — беше се опасявала, че Цинджао трябва всеки ден да обхожда целия под.

Тя обаче все още имаше въпроси за всичко, свързано с пречистването. „Защо просто не проследяваш по една жилка всяка сутрин и да се свършва? Защо Не си сложиш килим?“ Толкова трудно бе да й се обясни, че боговете не могат да се излъжат с такива глупави номера.

„Какво ще стане, ако в целия свят няма ни една дъска? Дали боговете няма да те изгорят като лист хартия? Дали няма да изпратят дракон да те отнесе?“

Цинджао не можеше да й отговори по друг начин, освен — че такава е волята на боговете. Ако нямаше дървесинни жилки, те нямаше да искат от нея да ги проследява. На което Сиванму отговори, че трябвало да се прокара закон против дървените подове, та Цинджао да се избави от това бреме.

Който не чуваше гласа на боговете, просто не можеше да разбере.

Този ден обаче въпросите на Сиванму нямаха нищо общо с боговете — или поне в началото.

— Какво е накарало Лузитанската флотилия да спре? — попита тя.

Цинджао едва не се изсмя: „Ако знаех, нямаше да се кахъ-ря повече!“ Ала бързо си даде сметка, че Сиванму може би изобщо не знае за изчезването на корабите.

— Откъде знаеш за Лузитанската флотилия?

— Мога да чета, нали? — отвърна Сиванму, може би с малко повече гордост от необходимото.

Защо все пак да не се гордее? Цинджао я беше похвалила, не без основание, че усвоява бързо знанията и че за много неща се досеща сама. Тя беше твърде интелигентна и Цинджао знаеше, че не би трябвало да се изненадва, че прислужницата й разбира повече неща от онова, което й се обяснява.

— Виждам какво имаш на компютъра — продължи Сиванму. — И то винаги е свързано с Лузитанската флотилия. Освен това ти го обсъжда с баща си в деня на идването ми тук. Не разбрах много от онова, което си говорихте тогава, но ми стана ясно, че е свързано с Лузитанската флотилия. — Гласът на Сиванму изведнъж се изпълни с омраза. — Дано боговете се изпикаят в лицето на човека, който я е изпратил.

Злобата й сама по себе си беше шокираща; фактът, че говори против Междузвездния конгрес — недопустим.

— Знаеш ли кой е изпратил флотилията? — попита Цинджао.

— Разбира се. Алчните политици от Междузвездния конгрес, които опитват да унищожат надеждата на колониите за независимост.

Значи Сиванму знаеше, че говори с езика на изменник. Цинджао си спомни собствените си подобни думи, казани преди много време, с презрение; да ги чуе отново — и то от устата на доверената си прислужница, — беше прекалено.

— Какво знаеш за тези неща? За Конгреса и за независимостта на колониите, и…

Сиванму бе паднала на колене, с наведена глава. Цинджао веднага съжали за острия си тон.

— О, ставай, Сиванму.

— Аз те ядосах.

— Просто съм изненадана да чуя такива неща от устата ти. Откъде си научила тези глупости?

— Всички говорят така.

— Не всички. Татко никога не говори така. От друга страна, Демостен ги повтаря постоянно.

Цинджао си спомни как се беше почувствала, когато за пръв път прочете писанията на Демостен — колко логично и справедливо й бяха прозвучали. Едва по-късно, когато баща й обясни, че Демостен е враг на управниците и следователно враг на боговете, си беше дала сметка колко коварни и лъжливи са думите на предателя, които почти я бяха накарали да повярва, че изпращането на Лузитанската флотилия е злодеяние. Ако Демостен успяваше толкова лесно да заблуди образовано, богоизбрано момиче като нея, нищо чудно, че чуваше тези думи от устата на една проста прислужница.

— Кой е Демостен? — поинтересува се Сиванму.

— Изменник, който очевидно постига по-големи успехи, отколкото сме подозирали.

Даваше ли си сметка ръководството на Междузвездния конгрес, че думите на Демостен се повтарят от хора, които никога не са чували за него? Някой разбираше ли какво означава това? Идеите на Демостен се превръщаха във верую на обикновените хора. Нещата бяха достигнали неподозирано опасни мащаби. Баща й бе по-мъдър, той сигурно вече го знаеше.