Орсън Кард - Ксеноцид

— Може би няма значение какво си заслужил. Може би е важно от какво имаш нужда.

Миро се наведе напред, хвана расото на Куим с полупара-лизираните си пръсти.

— Искам си тялото обратно!

— Може би.

— Какво значи „може би“, превзет, самодоволен глупако?

— Искам да кажа, че макар и да искаш тялото си обратно, може би Господ, с цялата си мъдрост, е решил, че за да станеш по-достоен човек, ти имаш нужда да прекараш известно време като инвалид.

— Колко време?

— Със сигурност не по-дълго от целия ти живот. Миро пусна дрехата му.

— Може би по-малко — добави Куим. — Надявам се.

— Надежда — изръмжа презрително Миро.

— Заедно с вярата и чистата любов, това е една от най-големите добродетели. Трябва да опиташ.

— Видях Уанда.

— Търси възможност да те види, откакто си дошъл.

— Остаряла е и надебеляла. Има цяла глутница деца, живяла е цели трийсет години повече от мен и мъжът й я е разорал надлъж и нашир. Предпочитам да бях посетил гроба й!

— Колко благосклонно от твоя страна.

— Знам какво говоря! Да напусна Лузитания, беше добра идея, но трийсет години не се оказаха достатъчно дълъг период.

— Предпочиташ да се върнеш на този свят, когато никой няма да те познава.

— Тук и без това никой не ме познава.

— Може-би не те познаваме, но те обичаме, Миро.

— Обичате онова, което бях.

— Ти си същият, Миро. Само че с по-различно тяло. Миро се изправи бавно, облегна се на Рутър.

— Говори с дървения си приятел, Куим. Не можеш да ми кажеш нищо, което да искам да чуя.

— Така си мислиш ти.

— Знаеш ли кой е по-лош от глупака, Куим?

— Знам. Един враждебен, сърдит, самосъжаляващ се, груб, жалък, безполезен глупак, който има твърде високо мнение за собственото си страдание.

Това вече дойде много на Миро. Той изкрещя от ярост и се хвърли върху Куим, събаряйки го на земята. Разбира се, при това загуби равновесие и се стовари върху брат си, като се заплете в расото му. Това обаче не му пречеше; той искаше да причини някаква болка на Куим, сякаш с това щеше да намали своята.

След няколко удара Миро престана да налага брат си и избухна в сълзи. След малко почувства ръцете на Куим да го обгръщат. Чу тихия му глас, произнасящ молитва:

— Nosso Pai, que estas no ceu. — Тук обаче спря c „Отче наш“ и продължи по съвсем различен начин: — О teu filho esta com dor, o meu irmao precisa a resureccao da alma, ele merece o refresco da esperanca.

Като слушаше Куим да се моли за уталожване на болката му, за изпълнение на наглите му искания, Миро се почувства още по-засрамен. Защо си беше въобразил, че има нужда от нова надежда? Как смееше да иска от Куим да се моли за чудо, което да излекува тялото му? Не беше честно да кара Куим да поставя вярата си на карта заради егоистичното желание на един безбожник.

Молитвата обаче продължаваше:

— Ele deu tudo aos pequeninos, е tu nos diseste, Salvador, que qualquer coisa que fazemos a estes pequeninos, fazemos a ti.

Миро искаше да го спре.

Ако съм дал всичко за пекениносите, направил съм го за тях, не за себе си.

Следващите Думи обаче го накараха да замълчи: „Ти ни каза, Спасителю, че каквото направим за тези мъничета, правим го за теб.“ Сякаш Куим искаше от Господ да изпълни своята част от договора. Странно отношение към Бога, сякаш Куим имаше право да му иска сметка.

— Ele nao е como Jo, perfejto no coracao.

He, не съм съвършен във вярата си като Йов. Но загубих всичко, също като него. Друг мъж е баща на децата ми от жена, която трябваше да е моя съпруга. Други пожънаха плода на труда ми. И както Йов бе покрит със струпеи, така аз съм полупарализиран — щеше ли да се съгласи Йов да си сменим местата?

— Restablece ele como restableceste Jo. Em nome do Pai, е do Filho, е do Espirito Santo. Amen.

Върни му благоденствието, както го върна на Йов. В името на Отца и Сина, и на Светия Дух. Амин.

Миро почувства как брат му пуска ръцете му и се изправи, сякаш тези ръце, не гравитацията го бяха държали легнал върху гърдите на Куим; погледна брат си. Върху страната на Куим започваше да се появява синина. Устните му бяха разкървавени.

— Нараних те — каза Миро. — Извинявай.

— Да, нарани ме. И аз те нараних. Това е нормално тук. Помогни ми да стана.

В един миг Миро забрави, че е инвалид, че едва пази равновесие. Понечи да подаде ръка на брат си, но се олюля. Изведнъж си спомни.

— Не мога.

— О, стига си се оправдавал и ми подай ръка!

И така Миро се разкрачи широко и се наведе към брат си. Към по-малкия си брат, който сега беше с почти три десетилетия по-стар — както на години, така и по мъдрост и състрадание. Миро протегна ръка. Куим я пое и с негова помощ се изправи. Усилието бе изтощително за Миро; той нямаше сила за това, а Куим не се преструваше, разчиташе на него да го вдигне. Накрая застанаха лице в лице, рамо до рамо, все още хванати за ръце.