Орсън Кард - Ксеноцид

Дали защото той самият мислеше за съдбата си в момента? Дали тя приемаше представата му за самия себе си? Дали между разума на двамата нямаше някаква връзка?

— Ендър, какво се случи там долу? — попита тя.

— Нещо повече от очакванията ми.

— Какво по-точно?

— Успяхме да се свържем.

— Очакваше ли го?

— Исках го. — Ендър седна отстрани на колата, провесил крака сред високата трева. — Днес тя беше доста емоционална, нали?

— Така ли? Нямам с какво да сравнявам.

— Понякога е толкова дълбокомислена — сякаш ме кара да смятам сложни уравнения, докато си говорим. Сега беше като дете. Разбира се, никога не съм разговарял с нея, докато е отлагала яйца на млади царици. Мисля, че може би ни издаде повече, отколкото е имала намерение.

— Искаш да кажеш, че не възнамеряваше да изпълни обещанието си?

— Не, Вал, не, тя винаги изпълнява обещанията си. Тя не умее да лъже.

— Какво имаш предвид тогава?

— Говоря за връзката между мен и нея. Как са опитали да ме подчинят. Това е голяма новина, не мислиш ли? За момент тя се ядоса — когато помисли, че може би ти си звеното, от което са имали нужда. Знаеш какво означава това за тях — няма да бъдат унищожени. Дори може би ще ме използват за общуване с човешките правителства. Да споделят галактиката с нас. Каква изгубена възможност.

— Ти щеше да се превърнеш в един бъгер. Техен роб.

— Без съмнение. Никак нямаше да ми е приятно. Но всички животи, които щяха да бъдат спасени… Аз бях войник, нали? Ако един войник може да спаси милиони със смъртта си…

— Това обаче не е възможно. Ти имаш силна воля.

— Да, или поне прекалено силна за Царицата на кошера. Ти също. Това звучи успокоително, нали?

— Точно в момента не се чувствам много успокоена. Там, долу, ти влезе в главата ми. И Царицата на кошера. Чувствам се толкова омърсена…

Ендър я изгледа изненадано:

— Аз никога не съм се чувствал така.

— Е, не е само това. Беше и странно. И страшно. Тя бе толкова… толкова голяма в главата ми. Сякаш опитвах да побера някого в себе си.

— Възможно е. — Ендър се обърна към Пликт: — И ти ли го чувстваше така?

За пръв път Валънтайн забеляза как тя гледа Ендър — с широко отворени очи. Пликт обаче не отговори.

— Толкова силна, а? — подсмихна се Ендър и се обърна към Миро.

Не виждаше ли? Пликт вече бе обладана от Ендър. Сега присъствието му в съзнанието й може би й беше дошло твърде много. Царицата на кошера говореше за покоряването на работници-единаци. Възможно ли бе Пликт да е „покорена“ от Ендър? Възможно ли беше да е загубила душата си в неговата?

„Абсурдно. Невъзможно. Моля се на Господ да не е така.“

— Хайде, Миро — извика Ендър.

Миро му позволи да му помогне да се изправи. Четиримата се качиха отново на колата и потеглиха обратно към Милагре.

Миро отказа да отиде на литургията, затова Ендър и Нови-ня тръгнаха без него. Щом остана сам обаче, взе да не го свърта на едно място. Все имаше чувството, че някой го наблюдава. От сенките някакъв дребен силует го следеше. Облечен в гладка, твърда броня, само с два пръста, подобни на щипци, и хилави ръце, ръце, които можеха да бъдат отхапани и хвърлени на земята като сухи клонки. Вчерашното посещение при Царицата на кошера го беше разтревожило повече от очакваното.

„Аз съм ксенолог — напомни си той. — Посветил съм живота си на изучаването на същества от чужди светове. Аз стоях и наблюдавах как Ендър одира бозайникоподобното тяло на Човек и окото ми не мигна, защото съм безпристрастен учен. Понякога се сближавам прекалено много с обектите на изследванията си. Ала никога не ги сънувам в кошмарите си, никога не ми се привиждат в тъмното.“

И въпреки това той излезе навън, пред вратата на майчината си къща, защото в тревистите поля, под яркото слънце на тази неделна утрин нямаше никакви сенки, от които можеше да го дебне някой бъгер.

„Аз ли единствен се чувствам по този начин? Царицата на кошера не е насекомо. Тя и народът й са топлокръвни, също както пекениносите. Те дишат, потят се като бозайници. Те съхраняват в себе си структурните доказателства за еволюционната си връзка с насекомите също както ние носим приликата си с лемурите и плъховете, но те са създали светла и развита цивилизация. Или по-скоро тъмна и развита. Трябва да гледам на тях както ги вижда Ендър, с уважение, страхопочитание, привързаност.

А аз едва ги понасям.

Няма никакво съмнение, че Царицата на кошера е раман, способна да ни разбере и да съжителства с нас. Въпросът е дали аз съм способен да я разбера и да съжителствам с нея. И сигурно не съм единственият. Ендър е прав да пази съществуването й в тайна от повечето жители на Лузитания. Ако те видят онова, на което станах свидетел аз, или дори зърнат един-единствен бъгер, страхът ще ги завладее, опасенията на всеки ще бъдат подхранвани от страха на останалите, докато… Докато се случи нещо лошо. Нещо чудовищно.