Орсън Кард - Ксеноцид

Може би ние сме варелсе. Може би ксеноцидът е заложен в човешката психика както в никой друг вид. Може би най-доброто, което може да се случи на вселената, е Десколадата да излезе от контрол, да се разпространи из човешкия свят и да ни унищожи. Може би Десколадата е изпратена от Бога като наказание за греховете ни.“

Неусетно Миро се озова пред вратата на катедралата. В хладната утрин тя бе отворена. Все още не бяха стигнали до причастието. Той се вмъкна вътре и седна на последния ред. Нямаше намерение да се занимава повече с Господ, просто изпитваше нужда да бъде сред други хора. Коленичи, прекръсти се и остана така, най-отзад, на колене, със сведена глава. Би изрекъл молитва, но в „Отче наш“ нямаше нищо, което да разсее страха му. „Благодарим ти, че ни нахрани и този ден“? „Прости греховете ни“? „Нека царството ти слезе и на земята, както е на небесата.“ Това би било добре. Царство Господне, в което лъвът може да живее в мир с агнето.

Сетне си представи видението на свети Стефан: Христос, седнал отдясно на Господ. От лявата му страна обаче седеше друг. Царицата на небето. Не света Богородица, а Царицата на кошера, с белезникава слуз, точеща се от края на коремчето й. Миро стисна с все сили пейката пред себе си.

„Господи, спаси ме от това видение. Махни се, враг на вярата ми!“

Някой се приближи и коленичи до него. Той не посмя да отвори очи. Заслуша се за някакъв звук, който да му докаже, че съседът му е човек. Шумоленето на дрехата обаче можеше да е и търкането на надкрилия о твърда хитинова обвивка.

Трябваше да прогони това видение. Той отвори очи. С периферното си зрение забеляза, че съседът му е коленичил. По слабата ръка и цвета на ръкава личеше, че е жена.

— Не можеш да се криеш вечно — прошепна тя.

Гласът не звучеше по същия начин. Прекалено пресипнал. Глас, който бе говорил стотици хиляди пъти след последната им среща. Глас, успокоявал бебета, крещял от любовен екстаз, викал деца да се прибират вкъщи. Глас, който навремето, когато беше млад, му бе разказал за една любов, която щяла да живее вечно.

— Миро, ако можех да поема твоя кръст, щях да го сторя.

„Моя кръст ли? Това ли нося постоянно със себе си, тежко и неудобно, което ме притиска? Аз пък си мислех, че е тялото ми.“

— Не знам какво да ти кажа, Миро. Аз бях в траур — дълго време. Понякога си мисля, че още съм. Защото те загубих… надеждата ни за бъдещето… все пак така стана по-добре… това осъзнах. Създадох добро семейство, живея добре, ти също ще заживееш добре. Ала да те загубя като приятел, като брат, това беше най-тежкото. Бях толкова самотна, не знам дали някога ще го преживея.

„Да те загубя като моя сестра, беше най-лесното. Имам си достатъчно.“

— Караш сърцето ми да се къса, Миро. Толкова си млад! Изобщо не си се променил. За трийсет години не си се променил изобщо!

Миро не можеше да мълчи повече. Не вдигна глава. Отговорът му прозвуча доста силно за човек, намиращ се в църква по средата на литургия:

— Нима?

Сетне се изправи, почти не забелязваше, че хората се обръщат.

— Нима? — повтори.

Гласът му беше груб, говорът — труден за разбиране.

— Такъв ли ме помниш? — обърна лице към нея.

Тя го погледна потресена. От какво? От гласа му, от тромавите му движения? Или просто беше излъгал очакванията й, просто срещата им не се беше оказала трагично-романтичната сцена, за която бе мечтала трийсет години?

Лицето й не изглеждаше състарено, но това не беше Уанда. На средна възраст, напълняла, с бръчки около очите. На колко беше? Петдесет? Почти. Какво общо имаше тази петдесет-годишна жена с него?

— Аз дори не те познавам — изхриптя Миро. Сетне й обърна гръб и излезе.

Почиваше си под сянката на едно дърво. Кой беше това, Човек или Рутър? Той се опита да си спомни — нали беше отсъствал само няколко седмици?… Ала когато заминаваше, дървото на Човек бе още фиданка, сега и двете бяха почти еднакво големи, а той не можеше да се сети дали Човек е бил убит по-нагоре, или по-надолу от Рутър. Беше без значение — Миро нямаше за какво да говори с някакво си дърво, а и те нямаше какво да му кажат.

Освен това той така и не беше научил езика на дърветата; когато хората откриха, че цялото това думкане по дънерите всъщност е начин за разговаряне, за него бе твърде късно. Ендър го умееше, и Уанда, и вероятно още пет-шест души, но Миро никога нямаше да го научи, защото не можеше да хване пръчките и да започне да удря в необходимия ритъм. Още един език, от който нямаше полза.