Орсън Кард - Ксеноцид

— Que dia chato, meu filho.

Този глас никога нямаше да се промени. И интонацията му също: „Какъв гаден ден, сине мой.“ Смирен и хаплив едновременно — и пълен със самоирония.

— Здравей, Куим.

— Вече отец Ещевао, боя се.

Куим носеше всички атрибути на един свещеник, плащаница и тъй нататък; сега събра полите си и седна върху рядката трева до брат си.

— Имаш достолепен вид — отбеляза Миро.

Куим беше вече зрял мъж. Като дете бе имал изпит и смирен вид. Животът бе издълбал бръчки по лицето му, но състрадателното му изражение се беше запазило. И силата.

— Извинявай за сцената на литургията.

— Сцена ли? — изненада се Миро. — Аз не бях там. Или по-скоро бях на литургия, но не бях в катедралата. Причастие за раманите, а?

— За децата на Господ. Църквата вече има установени понятия за чуждите народи. Нямаше нужда да чакаме Демостен.

— Е, не се впрягай, Куим. Тези термини не са измислени от вас.

— Да не спорим.

— Да не нарушаваме покоя на другите.

— Благородна идея. Само че ти си избрал да почиваш в сянката на един приятел, с когото искам да разговарям. Сметнах, че е по-учтиво да поговоря с теб, преди да започна да бия по дънера на Рутър с пръчките.

— Това Рутър ли е?

— Можеш да го поздравиш. Знам, че с нетърпение очакваше завръщането ти.

— Никога не съм го познавал.

— Той обаче знае всичко за теб. Не мисля, че си даваш сметка, Миро, какъв герой си сред пекениносите. Те помнят какво направи за тях и съзнават какво ти струва то.

— А знаят ли какво може да ни струва това в края на краищата?

— В края на краищата всички ще се изправим пред съда Божи. Ако всички души на тази планета отлетят едновременно, тогава единствената ни задача е да се погрижим нито един да не остане непокръстен.

— Значи теб изобщо не те е грижа, а?

— Загрижен съм, разбира се. Нека кажем обаче, че има по-далновидна гледна точка, според която животът и смъртта са по-маловажни от избора на начин да живееш и начин да умреш.

— Наистина вярваш в това, нали?

— Зависи какво имаш предвид под „това“, но да, вярвам.

— Имам предвид всичко, живия Бог, възкресяването на Христа, чудесата, виденията, кръщението, транссубстанцията…

— Да.

— Чудеса. Изцеление. — Да.

— Като пред параклиса на дядо и баба.

— Чувал съм за много случаи на изцеление.

— Вярваш ли в тях?

— Миро, не знам… някои може да са въображаеми. Някои може да се-дължат на ефекта на самовнушението. Някои може да се дължат на спонтанни затихвания на болестта или на естествено възстановяване.

— Но някои са истински.

— Може би.

— Вярваш, че чудесата са възможни. — Да.

— Но не мислиш, че наистина се случват.

— Миро, аз вярвам, че се случват. Просто не съм сигурен, че хората могат да преценят точно кое е чудо и кое — не. Няма съмнение, че за много събития се твърди, че са чудеса, а те не са. Има вероятно и много истински чудеса, които никой не е разпознал като такива.

— Ами аз, Куим?

— Какво ти?

— Защо няма едно чудотворство и за мен?

Куим се наведе, изскубна една тревичка. Това му беше навик още от дете, когато искаше да избегне някой труден въпрос; така се държеше и когато предполагаемият им баща, Марсау, се върнеше пиян вкъщи.

— Какво има, Куим? Нима чудесата са само за другите?

— Характерно за чудесата е това, че никой не знае защо се получават.

— Ама че хитрец си, Куим. Куим се изчерви.

— Искаш да знаеш защо не получаваш чудотворно изцеление. Защото нямаш вяра, Миро.

— Какво ще си помислиш за някой, който казва: да, Господи, аз вярвам, прости за вярата ми?

— Ти ли си този човек? Молил ли си някога за изцеление?

— Моля сега — отвърна Миро; очите му се наляха със сълзи. — О, Господи! Колко ме е срам…

— От какво? От това, че си помолил Господ за помощ? Или защото плачеш пред брат си? От греховете си? От съмненията си?

Миро поклати глава. Не знаеше. Тези въпроси бяха прекалено трудни. Изведнъж осъзна, че знае отговора. Разпери ръце.

— От това тяло — отговори.

Куим посегна и хвана ръцете му, придърпа ги към себе си.

— „И той рече: Това е моето тяло, което ви е дадено.“ Също както ти даде своето за пекениносите. За мъничетата.

— Да, Куим, но той си получи тялото обратно, нали?

— Освен това умря.

— Така ли ще се изцеля? Като намеря начин да умра?

— Не бъди глупак. Христос не се самоуби. Това беше заговор на Юда.

Миро избухна:

— Всички онези хора, които се излекуват от хремите си, които по чудо се избавят от мигрените си — да не искаш да ми кажеш, че те са го заслужили повече от мен?