Орсън Кард - Ксеноцид

„Нима съм довела една съперница, която да разбие семейството на Ендър? Могат ли Ендър и Пликт да четат мислите ми сега?“

Валънтайн се почувства беззащитна, уплашена. Сякаш като отговор, сякаш за да я успокои, гласът на Царицата на кошера отново прозвуча в съзнанието й, заглушавайки всяка мисъл на Ендър:

Знам от какво се боиш, но моята колония няма да убие никого. Когато напускаме Лузитания, ние можем да унищожим всички Десколада-вируси на кораба.

„Може би“ — помисли си Ендър.

Ще намерим начин. Ние няма да пренесем вируса. Няма да се наложи да загинем, за да спасим човечеството. Не ни убивайте, не ни убивайте.

„Никога няма да ви убия!“ — Мисълта на Ендър дойде като шепот, едва доловим сред молбите на царицата.

„Ние и без това не можем да ви убием — помисли си Валънтайн. — Вие сте тези, които можете да ни убиете. Веднага щом построите корабите си. Щом приготвите оръжията си. Можете да се подготвите за човешката флотилия. Този път не я командва Ендър.“

Никога. Никога няма да убием никого. Обещали сме.

„Мир — нашепна гласът на Ендър. — Мир. Остани в мир, спокойно, тихо. Не се плаши от нищо. Не се плаши от хората.“

„Не стройте кораб за прасенцата — помисли си Валънтайн. — Постройте кораб за себе си, защото можете да унищожите вирусите, които пренасяте. Но не стройте за тях.“

Мислите на Царицата на кошера рязко преминаха от молби в остро противопоставяне:

Нямат ли и те право на живот? Аз им обещах кораб. Обещах на вас никога да не убивам. Да наруша обещанията си ли искате?

„Не“ — отговори мислено Валънтайн.

Тя вече се срамуваше, че е предложила такова нещо. А може би това бяха чувствата на царицата? Или на Ендър? Беше ли наистина сигурна кои мисли и чувства са нейни и кои принадлежат на някой друг?

Страхът, който изпитваше — той беше неин, нямаше почти никакво съмнение.

— Моля ви — каза на глас. — Искам да си ходя.

— Eu tambem — подкрепи я Миро. Аз също.

Ендър направи крачка към Царицата на кошера и вдигна ръка. Тя не протегна никой от крайниците си — използваше ги за пъхане на последната от жертвите си в дупката за поредното яйце. Вместо това разпери надкрилието си и го завъртя към Ендър, докато блестящата разноцветна повърхност допря ръката му.

„Не го докосвай! — изкрещя мислено Валънтайн. — Ще те хване! Иска да те подчини!“

— Шт — сряза я Ендър.

Валънтайн не разбра дали това се отнася за нея, или Ендър искаше да накара Царицата на кошера да не казва нещо, предназначено само за него. Нямаше значение. След минути Ендър вече държеше пръста на водача им и четиримата пристъпяха в тъмния тунел. Този път Валънтайн вървеше втора, а Пликт — последна. Така че тя бе тази, която погледна за сетен път Царицата на кошера; Пликт й помаха за сбогом. През целия път към външния свят Валънтайн опитваше да осмисли случилото се. Винаги беше смятала, че ако хората можеха да общуват директно със съзнанието си, без пречките на езика, разбирането им ще е пълно и няма да възникват ненужни противоречия. Сега откриваше, че вместо да увеличава различията между хората, езикът може би ги намалява, изглажда ги така, че човеците да могат да живеят заедно дори да не могат да се разбират. Илюзията за взаимно разбиране позволяваше на хората да мислят, че си приличат повече, отколкото е в действителност. Може би езиковото общуване бе за предпочитане.

Те изпълзяха навън. Присвиха очи срещу светлината. На лицата им се появиха усмивки на облекчение.

— Не беше много весело — призна Ендър. — Ти обаче настояваше, Вал. Искаше да я видиш веднага.

— Значи аз съм глупачката — отвърна Валънтайн. — Това ново ли е за теб?

— Красива е — каза Пликт.

Миро лежеше по гръб върху капима и държеше ръка върху очите си.

Валънтайн го погледна и си го представи такъв, какъвто е бил, тялото, което е имал. Докато лежеше, той не куцаше; докато мълчеше, не боботеше неразбираемо. Нищо чудно, че колежката му ксеноложка се беше влюбила в него. Уанда. Каква трагедия да открие, че баща й е и негов баща. Това бе най-жестоката вест, разкрита от Ендър преди трийсет години, когато бе Говорил от името на мъртвите на Лузитания. Това беше мъжът, загубен за Уанда; загубен за самия Миро. Нищо чудно, че бе рискувал живота си, прескачайки оградата, за да помогне на прасенцата. След загубата на любимата си той бе престанал да намира смисъл в живота. Съжаляваше единствено за това, че не беше загинал. Бе оцелял, осакатен в душата и в тялото.

Защо си мислеше тези неща? Защо изведнъж й се бяха видели толкова реални?