Орсън Кард - Ксеноцид

Това бе едно от нещата, които плашеха Ендър в общуването с нея. Щеше ли тя да удържи на думата си? Ако не, щеше ли да осъзнае какво е направила?

Валънтайн опита да се съсредоточи върху разговора, но не можеше да откъсне поглед от силуета на бъгера, който ги водеше. Изглеждаше по-дребен, отколкото си ги беше представяла, не повече от метър и петдесет, може би по-малко. Тъй като останалите й закриваха видимостта, тя успяваше да мерне само отделни части от тялото му, но това като че беше по-лошо, отколкото да го види в цял ръст. Не можеше да се отърси от мисълта, че блестящият черен враг е стиснал ръката на Ендър в смъртоносна хватка.

Не беше смъртоносна хватка. Не беше враг. Дори не беше същество само по себе си. Той не притежаваше по-голяма самостоятелност от ухото или пръста на човек — всеки бъгер бе просто един от органите на Царицата на кошера. В известен смисъл Царицата на кошера вече беше с тях — тя бе там, където имаше поне един от работниците или търтеите й, дори да е на стотици светлинни години от нея.

„Това не е някакво чудовище. Това е истинската царица-майка, описана в книгата на Ендър. Това е онова същество, което той е носил и отглеждал през всичките ни години на съвместен живот, макар че тогава не съм подозирала. Няма от какво да се боя.“

Валънтайн се опитваше да прогони страха си, но не успяваше. Потеше се, чувстваше как ръката й се изплъзва от хлабавата хватка на Миро. С приближаването си до свърталището (не — дома, люпилнята) на Царицата на кошера тя се чувстваше все по-уплашена. Ако не можеше да се справи сама, трябваше да потърси помощ. Къде беше Якт? Е, трябваше да се обърне към някой друг.

— Извинявай, Миро — прошепна тя. — Цялата съм в пот от страх.

— Ти ли? Мислех, че това е моята пот. Засмяха се нервно.

Тунелът изведнъж се разшири и те се озоваха в огромна зала, пронизана от снопове слънчева светлина, проникващи през дупки в тавана.

Царицата на кошера лежеше в най-светлия участък, заобиколена от работници. Тук обаче, на светло и в присъствие на царицата си, те изглеждаха малки и крехки. Повечето бяха около метър високи, самата царица бе вероятно към три метра на дължина. Надкрилията й изглеждаха широки, тежки, като метални, обагрени с всички цветове на дъгата от падащите върху тях лъчи. Коремчето й бе достатъчно дълго и дебело, за да побере човек, и в задната си част се стесняваше в яйцеполагало с трептящ връх, пълно с блестяща, прозрачна течност, лепкаво и жилесто; то се пъхна в една дупка в средата на помещението колкото можеше по-дълбоко и когато се показа отново, от върха му към дупката се точеше струйка лигава течност.

Зловеща, всяваща страх сцена… която обаче не можеше да се сравнява с онова, което последва. Защото, вместо просто да пъхне яйцеполагалото си в следващата дупка, царицата се обърна и сграбчи един от суетящите се наблизо работници. Стисна гърчещия се бъгер с предните си крака, приближи го до главата си и отхапа краката му един по един. При отстраняването на всеки следващ крайник останалите започваха да мърдат още по-отчаяно, сякаш в безмълвен вопъл. Валънтайн почувства странно облекчение, когато и последният крак бе откъснат, така че вече нямаше какво да се гърчи.

Царицата на кошера пъхна безкракия работник в следващата дупка. Едва тогава нагласи яйцеполагалото си над нея. Пред погледа на Валънтайн течността на върха на яйцеполагалото се оформи като топче. Това всъщност не беше никаква течност, или поне не изцяло; в средата на капката се виждаше меко, желеобразно яйце. Царицата на кошера се извъртя така, че слънчевите лъчи да огряват директно главата й; сложните й фацетни очи заблестяха като стотици смарагдови звезди. Яйцеполагалото се пъхна в дупката. Когато се показа, яйцето още стоеше на върха му, но след следващото спускане и изваждане вече го нямаше. Тя пъхна още няколко пъти яйце-отлагащия си орган в дупката и при всяко показване от върха му се стичаха дълги лигави струйки.

— Nossa Senhora — възкликна Миро.

Валънтайн го бе чувала и преди да призовава Богородица. Тук обаче това възклицание придобиваше ново, иронично значение. Царицата на бъгерите бе майка на мрака в тези подземия. Отлагаше яйцата си върху телата на умиращи работници, които да послужат за храна на ларвите.

— Не може всички да се отглеждат така — обади се Пликт. За момент Валънтайн се изненада да чуе гласа й. След това разбра какво има предвид Пликт и осъзна, че е права. Ако за отглеждането на всяка ларва бе необходимо да се жертва по един възрастен бъгер, увеличаването на популацията щеше да е невъзможно. Всъщност дори съществуването на това гнездо щеше да е невъзможно, защото царицата трябваше да отгледа първите си ларви, без да има работници, с които да ги храни. Само младите царици.