Орсън Кард - Ксеноцид

— Можем ли да говорим? — попита Валънтайн; гласът й звучеше като шепот.

— Добра идея. Това няма да ги притесни. Те нямат сетива за звука.

Миро каза нещо. Тъй като не можеше да види движението на устните му, Ендър изпитваше трудности да го разбира.

— Какво? — попита.

— И двамата искаме да знаем колко остава — обади се Валънтайн.

— Не знам. Тя може да е навсякъде. Има десетки люпилни камери. Не се тревожи обаче. Сигурен съм, че мога да намеря пътя за излизане.

— Аз също. С фенерче.

— Няма осветление. Снасянето изисква слънчева светлина, но след това тя само забавя развитието на яйцата, а на определен етап може и да убие ларвата.

— Ти обаче можеш да намериш пътя за излизане в тази тъмница, така ли?

— Вероятно. Има си знаци. Като нишки на паяжина; когато познаваш цялата структура, всеки отделен тунел ти е ясен.

— Тези тунели не са ли хаотично прокопани? — не скри скептицизма си Валънтайн.

— Те са като тунелите на Ерос — отвърна Ендър. Всъщност не му се беше удавала възможност да изучава тунелите по време на пребиваването си на Ерос като дете-воин. Астероидът бе населен от бъгерите като преден пост за нашествие в Слънчевата система; сетне, след завземането му при Първата бъгерска война, се беше превърнал в база на хората. При престоя си там Ендър бе насочил усилията си главно за изучаване на командването на военни флотилии в космоса. Въпреки това явно беше усвоил повече знания за тунелите, отколкото си мислеше, защото при първото си идване при Царицата на кошера на Лузитания галериите и завоите никак не го объркаха. Струваха му се поставени точно на място; не, струваха му се неизбежни.

— Какво е Ерос? — поинтересува се Миро.

— Един астероид близо до Земята — отвърна Валънтайн. — Мястото, където Ендър загуби ума си.

Ендър опита да им обясни нещо за организацията на системата от галерии, но беше прекалено сложно. Съществуваха прекалено много възможни изключения, за да се опише цялата система в подробности — колкото повече опитваше да я разбере човек, толкова повече се объркваше. За Ендър обаче тя винаги изглеждаше една и съща, постоянно повтарящи се зависимости. А може би Ендър по някакъв начин бе започнал да мисли като бъгер, още по времето, когато опитваше да открие начин да ги победи. В такъв случай Валънтайн беше права — той бе изгубил част от човешкото си съзнание или поне беше придобил известна способност да мисли като бъгер.

Накрая завиха зад един ъгъл и забелязаха светлина.

— Слава Богу — прошепна Миро на португалски.

Ендър със задоволство забеляза, че Пликт — тази каменна жена, която в никой случай не можеше да е блестящата студентка от спомените му — също въздъхва с облекчение. Може би все пак у нея имаше частичка живот.

— Почти стигнахме — обяви Ендър. — И тъй като снася, ще е в добро настроение.

— Няма ли да иска малко дискретност? — попита Миро.

— Това е в известен смисъл като оргазъм, който продължава няколко часа. Подобрява доста настроението й. Цариците-майки обикновено са заобиколени само от работници и търтеи, които действат като част от тях. Никога не развиват чувство на срам.

В съзнанието си той вече усещаше присъствието й. Тя, разбира се, можеше да комуникира с него по всяко време. Когато се приближеше обаче, той я усещаше, сякаш диша в мозъка му; чувстваше се замаян, потиснат. Дали и другите изпитваха същото? С Ела не се беше получило нищо — тя никога не чуваше безмълвните разговори. Колкото до Новиня, тя отказваше да говори за това и отричаше да е чула каквото и да било, но Ендър подозираше, че просто не иска да приеме чуждото присъствие. Царицата на кошера твърдеше, че чувала ясно съзнанието и на двете, стига да се приближат до нея, но не могла да ги накара да я чуят. Дали и днес щеше да бъде същото?

Колко хубаво щеше да е, ако Царицата на кошера можеше да говори и с други хора. Тя твърдеше, че е способна на това, но с годините Ендър бе установил, че не е в състояние да направи разлика между предвижданията си за бъдещето и реалните си спомени от миналото. Тя, изглежда, се доверяваше на предположенията си също толкова, колкото на преживяванията си; и въпреки това, ако очакванията й се окажеха грешни, тя никога не си спомняше, че е предвиждала различно бъдеще от онова, което вече се беше превърнало в минало.

Това бе една от особеностите на чуждовидовия й разум, които най-много объркваха Ендър. Той беше израснал в общество, което съдеше за зрелостта на хората и подготвеността им да се интегрират в обществото по способността да предвиждат резултатите от действията си. В известен смисъл Царицата на кошера бе невероятно слаба в това отношение; въпреки цялата си мъдрост и опит тя изглеждаше сляпо и неоправдано самоуверена като малко дете.