Орсън Кард - Ксеноцид

„Аз май имам най-голям късмет от всички — помисли си Миро. — Опознах го като човек, преди да науча, че е такава велика личност. Те вероятно никога няма да го опознаят по този начин.

А всъщност аз изобщо не го познавам. Не познавам никого и никой не познава мен. Ние прекарваме целия си живот в догадки за онова, което става в душата на другите, и ако случайно познаем, си въобразяваме, че ги «разбираме». Какви глупости. Дори маймуна, сложена пред компютъра, може да налучка някоя дума на клавишите.

Вие не ме познавате, никой от вас — мислеше Миро. — И най-малко онази злобна стара кучка, която живее в ухото ми. Чу ли това?“

— Този жален плач ли? Как можех да го пропусна? Андрю товареше багаж в колата. Щеше да остане място само за двама пътници.

— Миро, искаш ли да се повозиш с мен и Новиня? Преди той да отговори, Валънтайн го хвана за ръката:

— О, остани. Разходи се с мен и Якт. Толкова дълго се свирахме в този кораб!

— Браво бе — не отстъпи Андрю. — Майка му не го е виждала от двайсет и пет години, а ти го каниш на разходка. Голяма си умница.

Андрю и Валънтайн продължиха да спорят, така че независимо какво предпочетеше Миро, щеше да излезе като избор между две предложения. Нямаше да му се наложи да каже: „Трябва да се кача в колата, защото съм сакат“. Нито щеше да има повод да се сърди, защото някой го е удостоил със специално внимание. Беше толкова изящно изиграно, че той се почуди дали Андрю и Валънтайн не са го планирали предварително. Може би не им се налагаше да обсъждат такива неща. Може би се познаваха от толкова дълго, че умееха да изглаждат нещата, без дори да се замислят. Като актьори, които са играли заедно толкова много роли, че могат да импровизират във всяка ситуация.

— Ще походя пеша — отсече Миро. — Ще избера по-бавния път. Вие тръгвайте напред.

Новиня и Ела понечиха да възразят, но Миро видя как Андрю хваща майка му за ръката, а колкото до Ела, Куим я прегърна през рамо и я накара да замълчи.

— Ела направо у дома — каза Ела. — Колкото и дълго да ти отнеме, ела направо вкъщи.

— Къде другаде? — попита Миро.

Валънтайн не знаеше какво да мисли за Ендър. Беше едва от два дена на Лузитания, но вече чувстваше, че нещо не е наред. Не че нямаше причини Ендър да се тревожи, да бъде разсеян. Той я беше запознал с проблемите с Десколадата, с напрежението между Грего и Куара и, разбира се, опасността от разрушение продължаваше да ги дебне от всички страни с приближаването на флотилията на Конгреса. Ендър обаче се беше сблъсквал с тревоги и напрежение и преди, неведнъж през годините като Говорител на мъртвите. Бе разрешавал проблеми на нации и семейства, на общества и индивиди. Беше опитвал да разбере и сетне да облекчи и излекува болките на сърцето. И никога не се бе държал по този начин.

Или може би само веднъж.

В детството им, когато Ендър бе определен за командващ флотилията, изпратена срещу световете на бъгерите, той се беше върнал на Земята за един сезон — затишието преди фаталната буря, както се оказа по-късно. Ендър и Валънтайн бяха живели разделено от петата му година, без да имат възможност да водят много нецензурирана кореспонденция. Сетне, изведнъж, политиката се промени и Валънтайн бе заведена при него. Държаха го в обширно частно имение близо до родния им град и той прекарваше времето си главно в плуване, или по-скоро в плацикане в големия басейн.

Отначало Валънтайн си мислеше, че всичко е наред, и се радваше да го види. Скоро обаче усети, че има нещо сериозно. Само дето в онези дни тя не познаваше брат си толкова добре — в крайна сметка, той бе живял далеч от нея повече от половината си живот. И въпреки това тя чувстваше, че не е нормално за него да изглежда толкова зает. Не, не беше това. Той не беше зает, напротив, безделничеше. Беше се изолирал от света. И нейната задача бе да го върне отново там. Да му покаже мястото му в човешкото общество.

Така благодарение на нея той се върна в космоса и пое отново командването на флотилията, която унищожи напълно бъгерите. Оттогава връзката му с останалата част от човечеството изглеждаше здрава.

Сега пак се виждаха след почти половин живот раздяла. Двайсет и пет години за нея, трийсет за него. И той отново изглеждаше разсеян. Тя го наблюдаваше, докато возеше нея, Миро и Пликт през безкрайните полета, обрасли с капим.

— Тук сме като в лодка сред океана — отбеляза Ендър.

— Не съвсем — отвърна тя.

Спомни си времето, когато Якт я взимаше на една от малките рибарски лодки. Триметровите вълни, които ги подхвърляха нависоко, след това ги запращаха надолу в празното пространство помежду си. Върху големия рибарски кораб тези вълни едва ги полюляваха, но от малката лодки изглеждаха огромни. И дума не можеше да става за сравнение между беснеещия океан и тази спокойна тревиста равнина.