Орсън Кард - Ксеноцид

Цинджао също се разсмя. Мина й обаче и друга мисъл: че може Майката — Повелителка на Запада, наистина да е предшественик на сърцето на Сиванму и като има до себе Сиванму, тя е близка и до най-старата от всички богове.

Сиванму оправи постелите им, макар че се наложи Цинджао да й показва как; това бе задължение на прислужницата и Цинджао трябваше да й позволява да го прави всяка вечер. След като легнаха, допрели постелите си така, че между тях да не се показва нито една дървесинна жилка, Цинджао забеляза, че през цепнатините на кепенците прониква сивкава светлина. Бяха будували цял ден и цяла нощ. Саможертвата на Сиванму бе благородна; тя щеше да й стане истинска приятелка.

След няколко минути обаче, когато Сиванму вече спеше, а Цинджао започваше да задрямва, тя се замисли как точно едно момиче без никакви пари е успяло да подкупи началника на смяна на оризовата нива да й позволи да говори цял ден с една богоизбрана. Възможно ли беше някой шпионин да й е платил, за да се вмъкне в дома на Хан Фейдзъ? Не — Джу Кун-мей, телохранителят в къщата на Хан, щеше да разбере веднага и да не позволи това назначение. Подкупът на Сиванму сигурно не беше изплатен с пари. Тя бе само на четиринайсет, но вече изглеждаше много красива. Цинджао беше чела достатъчно история, за да знае, че на жените често им се налага да дават такива подкупи.

Тя реши, че този въпрос трябва да бъде проучен дискретно и ако подозренията й се окажат верни, началникът на смяна да бъде уволнен позорно; името на Сиванму обаче не биваше да се споменава в никакъв случай, така че тя да остане защитена от всякакво зло. Стигаше само да го спомене пред Джу Кунмей и той щеше да се погрижи.

Цинджао погледна красивото лице на спящата си прислужница, на достойната си нова приятелка, и я налегна непосилна горест. Натъжаваше я не цената, платена от Сиванму, а това, че я е платила, за да получи такава неблагодарна, мъчителна, ужасна работа. Ако една жена е готова да продаде достъпа до утробата си, както много жени са били принуждавани в цялата история на човечеството, боговете би трябвало да се погрижат да получи нещо ценно в замяна.

Затова тази сутрин Цинджао заспа още по-твърдо решена да даде на Сиванму добро образование. Не можеше да позволи това обучение да пречи на работата й по разрешаване на загадката около изчезването на Лузитанската флотилия, но щеше да използва всеки друг свободен момент и да даде на Сиванму достойно възнаграждение за саможертвата й. Боговете със сигурност го очакваха от нея в замяна на това, че са й изпратили такава съвършена доверена прислужница.

— Еидър напоследък много ни досажда. Настоява да се замислим върху начин за придвижване със свръхсветлинна скорост.

— Ти каза, че е невъзможно.

— Така мислим. Така мислят човешките учени. Ендър обаче твърди, че щом ансибалите могат да предават информация, ние би трябвало да можем да прехвърляме материя със същата бързина. Разбира се, това са глупости — между информация и материална реалност не може да има никакво сравнение.

— Защо му се е приискало толкова да се движи по-бързо от светлината?

— Това е глупава идея, не мислиш ли? Да пристигнеш някъде преди образа си. Като да минеш през огледало, за да срещнеш отражението си от другата страна.

— Ендър и Рутър са разговаряли много по този въпрос; чувал съм ги. Ендър смята, че материята и енергията може да са съставени не от друго, а от информация. Че материалната реалност не е нищо друго освен послания, предавани между филотите.

— Какво каза Рутър?

— Че Ендър е наполовина прав. Рутър смята, че материалната реалност наистина е едно послание. Въпрос, който филотите задават на Бог.

— Какъв е въпросът?

— Една-единствена дума: Защо?

— И как им отговаря Бог?

— С живота. Рутър казва, че чрез живота Господ дава смисъл на вселената.

Цялото семейство се събра да посрещне Миро при пристигането му на Лузитания. Все пак те го обичаха. Той също ги обичаше и след един месец в космоса с нетърпение очакваше да ги види. Знаеше — поне със съзнанието си, — че този месец за него е бил четвърт век за тях. Беше се подготвил за бръчките по лицето на майка си, дори да види Грего и Куара като трийсетгодишни зрели хора. За едно само не бе подготвен — да ги завари като напълно чужди хора. Не, по-зле от чужди. Те бяха чужди хора, които го съжаляваха и гледаха на него като на дете. Всички бяха no-възрастни от него. Всички. И в същото време по-млади, защото болката и загубата не ги бяха наранили толкова дълбоко, колкото него.