Орсън Кард - Ксеноцид

— Само по една жилка на всяка дъска в стаята — отвърна тя. — Наблюдавай ме, ако искаш.

Тя проследи погледа на Сиванму към пространството над компютъра й, където светеше съобщение, показващо часа. Време бе за лягане, а и двете бяха пропуснали следобедния сън. Не беше нормално за човешки същества да будуват толкова дълго. Дните на Път бяха наполовина колкото земните и затова никога не съвпадаха напълно с вътрешния часовник на човешкото тяло. Пропускането или отлагането на времето за сън създаваше много трудности.

Цинджао обаче нямаше избор. И ако Сиванму не можеше да остане будна, трябваше да си тръгне сега. Боговете обаче се противопоставиха на тази идея.

— Трябва да останеш будна — предупреди Цинджао. — Ако заспиш, ще се наложи да те заговоря, за да се поместиш от ивиците, които трябва да проследя. А ако заговоря, трябва да започна отначало. Можеш ли да останеш будна, без да вдигаш шум и без да се движиш?

Сиванму кимна. Цинджао не се съмняваше в искреното й желание, макар да не й се вярваше, че е способна да удържи на думата си. Все пак боговете настояваха новоназначената доверена прислужница да остане — коя беше Цинджао, че да се противопоставя на волята им?

Цинджао се върна при първата дъска и отново се зае със задачата си. За нейно облекчение боговете още я гледаха благосклонно. Дъска след дъска тя получаваше все най-тъмните и най-лесни за проследяване дървесинни жилки; а когато от време на време получаваше някоя по-трудна, то ставаше, ако по-лесната избледнееше или се загубеше някъде по средата на дъската. Боговете бдяха над нея.

Колкото до Сиванму, момичето се държеше геройски. На два пъти, докато се връщаше от западния в източния край на стаята, Цинджао я поглеждаше и установяваше, че е задрямала, ала когато започнеше да се приближава до мястото, където бе легнала, установяваше, че доверената й прислужница се е събудила и се е преместила безшумно на място, където Цинджао вече е била. Добро момиче. Добър избор за доверена прислужница.

Най-накрая, след много време, Цинджао стигна до началото на последната дъска, най-късата, в самия ъгъл. Едва не издаде възклицание на радост, но се сдържа. Звученето на собствения й глас и неизбежният отговор на Сиванму щяха да я изпратят пак там, откъдето беше започнала. Цинджао се наведе над началото на дъската, на по-малко от метър от западната стена на стаята, и започна да проследява най-дебелата линия. Тя я заведе, ясно и лесно, до самата стена. Готово.

Цинджао се отпусна до стената и се засмя с облекчение. Беше обаче толкова изтощена, че за Сиванму смехът й сигурно бе прозвучал като стон. Момичето веднага скочи към нея и докосна рамото й.

— Цинджао. Боли ли те?

Цинджао хвана ръката на прислужницата си.

— Не ме боли. Или поне не изпитвам болка, която един добър сън не може да излекува. Готова съм. Пречистих се.

Чувстваше се достатъчно чиста, за да докосне ръката на Сиванму, без да се страхува, че ще я омърси. Това бе дар от боговете — да й дадат възможност да докосне нечия ръка след края на ритуала.

— Ти се представи много добре — похвали прислужницата си Цинджао. — В твое присъствие ми беше по-лесно да се съсредоточа върху жилките на дървото.

— Мисля, че задрямах веднъж, Цинджао.

— Може би два пъти. Но се събуждаше, когато трябваше, и не направи беля.

Сиванму заплака. Затвори очи, но не отдръпна ръка от Цинджао, за да закрие лице. Просто остави сълзите да текат по страните й.

— Защо плачеш, Сиванму?

— Не знам. Май да си богоизбран, наистина е тежко. Нямах представа.

— И да си истински приятел на богоизбран, също е трудна задача. Затова не исках прислужницата ми да ме нарича „богоизбрана“ и да се бои от гласа ми. Такива прислужници не могат да ми правят компания, когато боговете ми говорят.

Сиванму зарида горко.

— Сиванму, да не би службата при мен да е прекалено тежка?

Сиванму поклати глава.

— Ако е прекалено тежка, ще те разбера. Можеш да си тръгнеш, когато поискаш. Досега съм била сама. Не се боя да остана сама отново.

Сиванму поклати глава, този път много енергично.

— Как мога да те изоставя сега, след като съм видяла колко ти е тежко?

— Тогава един ден в историческите книги ще бъде записано, че Сиванму никога не е оставила Хан Цинджао по време на самопречистването й.

Изведнъж по лицето на Сиванму се разля усмивка, макар че в очите й още блестяха сълзи.

— Не се чуваш какви смехории говориш! Моето име — Сиванму. Когато разказват тази история, няма да знаят, че става дума за доверената ти прислужница. Ще си мислят, че се има предвид Майката — Повелителка на Запада.