Орсън Кард - Ксеноцид

Веднага избра откъде да почне — югозападния ъгъл. Щеше да започва всяка жилка от източната стена, така че винаги да се движи на запад, към боговете. Последна щеше да остави най-късата дъска в стаята, по-малко от метър, която се намираше в североизточния ъгъл. Това щеше да е наградата й; последната дъска щеше да е най-къса и най-лесна.

Чу как Сиванму влиза тихо зад гърба й, но в момента нямаше време за смъртни. Боговете чакаха. Тя коленичи в ъгъла, заоглежда дървесинните жилки в търсене на онази, която боговете искаха да проследи. Обикновено се налагаше да избира сама и винаги се захващаше с най-трудната, така че боговете да не я погледнат с презрение. Тази вечер обаче бе сигурна, че избират те. Първата жилка беше дебела, криволичеща, но лесна за проследяване. Те вече я даряваха с милостта си! Тазве-черният ритуал щеше да е нещо като разговор между нея и боговете. Днес тя беше преминала една невидима бариера; беше се приближила до пълното познаване на боговете като това на баща й. Може би някой ден те щяха да й заговорят с ясния глас, който обикновените хора вярваха, че звучи в ушите на богоизбраните.

— Богоизбрана — обади се Сиванму.

На Цинджао й се стори, че радостта й е направена от кристал и Сиванму нарочно я е пръснала на парченца. Не знаеше ли, че когато ритуалът се прекъсне, той трябва да се започне наново? Цинджао се изправи и се обърна към момичето.

Сиванму забеляза гнева в лицето й, но явно не го разбираше.

— О, съжалявам — промълви веднага, падна на колене и сведе глава. — Забравих, че не трябва да те наричам „богоизбрана“. Исках само да попитам какво си загубила, за да ти помогна в търсенето.

От това Цинджао едва не избухна в смях; толкова заблудена беше тази Сиванму. Разбира се, тя нямаше ни най-малка представа, че господарката й говори с боговете. И сега, след като гневът й се разсея, Цинджао се засрами, че прислужницата й трепери така пред нея; не беше достойно да кара момичето да докосва с чело пода. Цинджао не обичаше да гледа как другите се унижават.

„Как успях да я уплаша толкова? Бях изпълнена с радост, защото чувах толкова ясно божествените гласове; но радостта ми бе толкова егоистична, че когато тя ме прекъсна съвсем невинно, се обърнах с изражение на жестока омраза към нея. Така ли отвръщам на боговете? Те ми даряват радост, а аз я превръщам в омраза към другите хора, особено към онези, които са в моя власт. За пореден път доказах колко съм недостойна.“

— Сиванму, не бива да ме прекъсваш, когато ме завариш превита на пода по този начин.

Тя обясни на прислужницата си за ритуала на самопречистване, който боговете изискваха от нея.

— И аз ли трябва да го правя? — попита Сиванму.

— Не, освен ако боговете не те накарат.

— Как ще разбера?

— Ако не ти се е случвало като малка, Сиванму, вероятно никога няма да го изпиташ. Ако се случи обаче, ще разбереш веднага, защото няма да имаш воля да устоиш на гласа на боговете в главата си.

Сиванму кимна сериозно:

— Как мога да ти помогна… Цинджао?

Тя изговори името на господарката си внимателно, боязливо. За пръв път Цинджао си даде сметка, че името й, което звучеше с любов от устата на баща й, можеше да бъде произнасяно и със страхопочитание. Да я наричат Величествено ярка в момент, в който тя съзнаваше напълно липсата на величие и блясък у себе си, бе почти болезнено. Тя обаче не искаше да забранява на Сиванму да използва името й — момичето трябваше все някак да я нарича. Боязливият тон, с който произнасяше сричките, щеше да й напомня колко малко заслужава такава почит.

— Можеш да ми помогнеш, като не ме прекъсваш — отвърна Цинджао.

— Да изляза ли?

Цинджао понечи да я отпрати, но си даде сметка, че боговете вероятно искат Сиванму да присъства на самопречистването й. Как разбра ли? Защото самата мисъл да отпрати Сиванму й бе почти толкова мъчителна, колкото мисълта за недовършената й задача.

— Остани. Можеш ли да ме гледаш, без да вдигаш шум?

— Да… Цинджао.

— Ако се проточи толкова дълго, че вече не издържаш, можеш да излезеш, но само когато ме видиш да се придвижвам от запад на изток. Това означава, че в момента не проследявам жилка и няма да ме разсееш, когато отваряш вратата, макар че не бива да ме заговаряш и тогава. Сиванму се ококори удивено:

— Всяко влакно дървесина на всяка дъска ли ще проследиш?

— Не.

Боговете не може да са толкова жестоки! Ала в момента, в който си го помисли, Цинджао разбра, че може да дойде време, когато ще изискат това от нея. Страхът я смрази.