Орсън Кард - Ксеноцид

Ела, най-добрата и най-чувствителната в семейството, го прегърна, целуна го и каза:

— Караш ме да се чувствам толкова смъртна! Но се радвам да те видя тъй млад.

Тя поне има смелостта да признае, че между тях веднага се е появила бариера, макар да твърдеше, че тази бариера е неговата младост. Наистина Миро изглеждаше точно такъв, какъвто го помнеха — поне по лице. Отдавна забравеният брат, завърнал се от царството на мъртвите; духът, който посещава семейството, вечно млад. Истинската бариера обаче бе начинът, по който той се движеше. Начинът, по който говореше.

Те очевидно бяха забравили колко осакатен е бил, колко трудно се подчиняваше тялото му на поразения му мозък. Тътренето на краката, изкривената, мъчителна реч — паметта им бе изхвърлила всички тези неприятни спомени и го пазеше такъв, какъвто е бил преди нещастието. Все пак той бе живял като инвалид с тях само няколко месеца, преди да замине за това продължително пътешествие. Лесно можеха да го забравят и да помнят само онзи Миро, когото бяха познавали много години преди това. Силен, здрав, единственият, способен да се изправи срещу човека, когото бяха наричали „татко“. Те не успяваха да скрият шока си. Личеше си в колебливото им държане, в пронизващите им погледи, в опитите да не обръщат внимание на факта, че речта му е трудна за разбиране, че се движи толкова бавно.

Личеше си в нетърпението им. След минути той забелязваше как поне някои от тях правят опити да се измъкнат. „Толкова засега. Ще се видим на вечеря.“ Всичко това ги караше да се чувстват така неудобно, че изпитваха нужда да избягат, да спечелят време, за да приемат по-лесно тази версия на Миро, завърнала се току-що при тях, или може би да измислят как да го избягват в бъдеще. Грего и Куара бяха най-лошите, най-нетърпеливи да се отърват от компанията му; това го нарани — навремето те почти го боготворяха. Той естествено разбираше защо им е толкова трудно да приемат сакатия Миро, застанал пред тях. Тяхната представа за стария Миро беше най-наивна и затова най-несъвместима със сегашния му образ.

— Мислехме да организираме голяма семейна вечеря — каза Ела. — Мама искаше, но аз реших, че е по-добре да изчакаме. Да ти дадем малко време.

— Надявам се, че не сте стояли без вечеря толкова дълго заради мен.

Само Ела и Валънтайн усетиха шегата, само те се усмихнаха. Останалите… те май дори не разбраха какво казва.

Стояха във високата трева до космодрума, цялото му семейство: майка му, сега около шейсетте, с посребрена коса, с тъжно, напрегнато — както винаги — лице. Сега обаче изражението й бе подчертано от дълбоките бръчки по челото и около устата й. Шията й изглеждаше ужасно. Той си даде сметка, че и тя ще умре някой ден. Осъзнавал ли бе досега колко е била красива? Беше си мислил, че бракът с Говорителя ще я подмлади по някакъв начин. А може би е имал право, може би Андрю Уигин бе подмладил сърцето й. Тялото й обаче носеше следите на времето. Тя беше стара.

Ела, около четирийсетте. До нея не стоеше мъж. Може би се беше омъжила, но съпругът й просто не беше дошъл. По-вероятно не. Нима се беше омъжила за работата си? Радостта й, че го вижда, изглеждаше искрена, но дори тя не можеше да скрие състраданието и загрижеността си. Какво, да не е очаквала, че един месец пътуване със скоростта на светлината ще го излекува някак? Да не си е представяла, че ще слезе от космическия кораб силен и смел като някакъв скитащ из пространството бог от любовен роман?

Куим — сега със свещенически одежди. Джейн бе казала на Миро, че следващият му по възраст брат е станал велик мисионер. Беше покръстил повече от дузина гори с пекениноси и под ръководството на епископ Перегрино бе издигнал някои от тях в свещеници, за да разпространяват вярата сред собствения си народ. Те кръщаваха всички пекениноси, които се раждаха от дърветата-майки, всички майки, преди да умрат, всички съпруги, които се грижеха за малките майки и техните деца, всички братя, търсещи славна смърт, и всички дървета. От тях обаче само съпругите и братята можеха да вземат причастие, колкото до църковен брак, трудно бе да се намери смислен начин за провеждане на тази церемония между дърветата-бащи и слепите, безпаметни плужеци, които копулираха с тях. Все пак Миро забеляза в очите на Куим някаква възбуда. Блясъкът на добре изживян живот — от семейство Рибейра единствен Куим бе знаел през цялото си битие с какво иска да се занимава. И го правеше. Независимо от трудностите. Той беше апостол Павел сред прасенцата и това го изпълваше с постоянна радост. „Ти служиш на Бог, малки братко, и си станал божи човек.“