Орсън Кард - Ксеноцид

Цинджао кимна, скована от разочарование, че задачата й не е свършила.

— Нима това звучи безсърдечно от моята уста? — попита баща й. — Несправедлив ли съм? Жесток ли съм към безбожниците?

— Може ли дъщерята да съди баща си? — прошепна Цинджао.

— Разбира се. Всеки ден всички човеци съдят останалите човеци. Въпросът е дали съдим мъдро.

— В такъв случай аз отсъждам, че не е несправедливо да говориш на безбожниците на езика на тяхното безверие.

Нима това на устните му бе усмивка?

— Ти наистина разбираш — каза баща й. — Ако властниците от Конгреса дойдат някой ден смирено при нас с молба да им покажем истината, ние ще ги научим на Пътя и те ще се превърнат в част от света на Път. Дотогава ще служим на боговете, като помагаме на безбожниците да се самозалъгват, мислейки, че всички събития имат естествено обяснение.

Цинджао се поклони до земята.

— Ти си опитвал да ме научиш на това много пъти, но досега аз никога не съм се сблъсквала със задача, в чиято основа да е залегнал този принцип. Прости глупостта на недостойната си дъщеря.

— Аз нямам недостойна дъщеря. Аз имам само една дъщеря, която е Величествено ярка. Малко жители на Път могат да разберат правилото, което ти научи днес. Точно затова малцина от нас умеят да общуват с хора от други светове, без да ги объркат. Ти ме изненада днес, дъще, не защото още не го беше разбрала, а защото го разбра толкова рано. Аз бях почти десет години по-голям от теб сега, когато го открих.

— Как мога да науча нещо преди теб, татко?

Идеята, че може да надмине някое от постиженията му, бе немислима.

— Защото имаш мен за учител, докато аз трябваше да го откривам сам. Виждам обаче, че мисълта, че може да си научила нещо в по-ранна възраст от мен, те плаши. Мислиш ли, че ако дъщеря ми ме надмине, това ще ме опозори? Напротив, няма по-голяма гордост за един родител от това, да има дете, което е по-велико от него.

— Аз никога няма да съм по-велика от теб, татко.

— В известен смисъл това е вярно, Цинджао. Тъй като ти си мое дете, всичките ти постижения принадлежат на мен, като допълнение към моите, също както всички сме допълнение към предците си. Ти обаче имаш такъв голям потенциал за величие, та вярвам, че ще дойде време, когато ще ме смятат за велик повече заради твоите дела, отколкото заради моите. Ако народът на Път реши някога да ме удостои с такава чест, то ще е колкото заради моите постижения, толкова и заради твоите.

При тези думи баща й се поклони; не кратък поклон на уважение или знак, че е свободна да си върви, а дълбок поклон на почит. Челото му почти докосна земята. Не съвсем, защото това щеше да е прекалено, дори смешно — да се кланя така на собствената си дъщеря. Но той се поклони толкова ниско, колкото позволяваше положението му.

Това я смути за момент, уплаши я; сетне разбра. Когато говореше, че възможността да бъде избран за бог на Път зависи от нейното величие, той нямаше предвид някакво далечно, въображаемо бъдеще. Той говореше за настоящия момент. Ако тя успееше да открие маската на боговете, естественото обяснение за изчезването на Лузитанската флотилия, избирането му за бог на Път щеше да е сигурно. Толкова й се доверяваше той. Толкова важна бе задачата й. Какво беше встъпването й в зрелост в сравнение с благоденствието на баща й? Тя трябваше да се старае още повече, да мисли по-усилено и да постигне успех там, където военните и Конгресът се бяха провалили въпреки всичките си възможности. Не заради себе си, а заради майка си, заради боговете и заради шанса на баща си да бъде избран за един от тях.

Цинджао се оттегли от стаята на баща си. Спря на прага и погледна Сиванму. Един поглед от богоизбраната бе достатъчен на момичето, за да я последва.

Когато стигна стаята си, Цинджао вече трепереше от неустоима нужда за самопречистване. Всички грехове, които бе извършила днес — опълчването срещу боговете, отказът да се самопречисти по-рано, това, че не бе разбрала задачата си — всичко й се събираше наведнъж сега. Не че се чувстваше омърсена; не изпитваше нужда да се мие. Все пак наказанието й бе понамалено от похвалата на баща й, от бога, който й беше показал как да излезе от стаята. И от правилния й избор в лицето на Сиванму. Затова не мисълта за неподчинението я караше да трепери. Тя жадуваше за самопречистване. Копнееше боговете да бъдат с нея, докато им служи. И въпреки това нищо не бе в състояние да потуши жаждата й.

Изведнъж тя разбра: трябваше да проследи по една жилка върху всяка дъска на пода в стаята.