Орсън Кард - Ксеноцид

Първата възможност можеше да се отхвърли, като се има предвид начинът на придвижване на флотилията. Космическите кораби бяха твърде далеч един от друг, за да може каквото и да било природно явление да ги унищожи наведнъж, флотилията не се беше събирала на едно място дори преди да потегли — наличието на ансибална връзка правеше тази загуба на време ненужна. Вместо това всички кораби бяха тръгнали към Лузитания оттам, където бяха получили заповедта да се включат във войската. Дори сега, само година преди да стигнат целта, те бяха толкова далеч едни от други в орбитите си около звездата на Лузитания, че нито едно познато космическо явление не можеше да ги унищожи всичките.

Втората възможност изглеждаше почти толкова невероятна, тъй като цялата флотилия бе изчезнала без никакво изключение. Възможно ли беше планът на един човек да проработи толкова ефективно — и без да остави доказателства за предварителния замисъл в нито една база данни, в нито едно лично досие, в нито един запис? Пък и нямаше никакви доказателства за фалшифициране или прикриване на данни.

Същата липса на улики правеше теорията за планетно базиран заговор не по-малко невероятна. А самата едновременност на изчезването правеше всички тези възможности още по-малко допустими. Доколкото се знаеше, връзките на всички кораби бяха прекъснали почти в един момент. Може би имаше период от няколко секунди, до минута между изчезванията, но не и достатъчно дълъг, за да може екипажът на един кораб да забележи липсата на друг.

Докладът беше прост и ясен. Нямаше какво да се прибави. Доказателствата бяха пълни и правеха всяка вероятност недопустима.

„Защо му е на татко да иска това от мен?“ — питаше се тя за пореден път.

Моментално (както обикновено) тя се почувства омърсена от тази мисъл, от самото съмнение в правилността на бащиното си решение. Изпита нужда да се измие, съвсем малко, за да отстрани нечистотията на съмнението.

Но не се изми. Остави гласа на боговете да гърми в съзнанието й, все по-настоятелно и по-настоятелно. Този път не му се противопоставяше от богоугодното желание да развива самодисциплината си. Сега нарочно се стараеше да привлече колкото може повече вниманието на боговете. Едва когато затрепери от нуждата да се пречисти, едва когато най-обикновеното докосване до плътта й можеше да я накара да подскочи — едва тогава намери глас да зададе въпроса си:

— Вие го направихте, нали? Онова, което никое човешко същество не може да постигне, вие сте го сторили. Вие сте прекъснали връзките на Лузитанската флотилия.

Отговорът дойде не с думи, а с неимоверно нарастване на нуждата от самопречистване.

— Конгресът и Адмиралтейството обаче не са от Път. Те не могат да си представят златните порти към Града на Нефритената планина на Запада. Ако татко им каже: „Боговете ви отнеха флотилията, за да ви накажат за злините ви“, те само ще го намразят. Ако намразят него, най-великия ни жив държавник, те ще намразят целия ни народ. И, ако Път се посрами заради татко, той ще бъде погубен. Затова ли го направихте?

Тя заплака:

— Няма да ви позволя да погубите баща ми! Ще открия друг начин. Ще открия отговор, който да ги задоволи. И ще ви победя!

Едва изрекла тези думи, боговете й изпратиха най-ужасното и неудържимо чувство за нечистота, което бе изпитвала някога. Беше толкова силно, че дъхът й спря и тя падна по очи върху компютъра си. Опита да проговори, да помоли за прошка, но се задави, преглътна мъчително, едва не повърна. Чувстваше се, сякаш ръцете й омазват с лиги всичко, до което се докосне. Когато с мъка се изправи на крака, робата й бе залепнала за тялото, сякаш напоена с гъста черна лой.

Тя обаче не започна да се мие. Не се хвърли на пода, за да проследява тъмни жилки дървесина. Вместо това, олюлявайки се, тръгна към вратата с намерение да слезе при баща си.

Прагът я спря. Не физически — вратата се отвори лесно, както винаги, — ала нещо я задържаше. Беше чувала такива неща — как боговете спират непокорните си слуги на прага на някоя стая, — но досега не й се беше случвало. Не можеше да разбере как я задържат. Всички части на тялото й се движеха свободно. Нямаше видима бариера. Тя обаче чувстваше такъв ужасен страх от прекрачването на този праг, та бе сигурна, че не може да го направи; знаеше, че боговете искат някакво изкупление, някакво пречистване, иначе нямаше да я пуснат да излезе от тази стая. Не проследяване на дървесинни жилки, не миене на ръцете. Какво искаха боговете?