Орсън Кард - Ксеноцид

— Майката — Повелителка на Запада. Могла ли съм да накарам родителите си да изберат друго?

— Това е благородно име. Моята предшественичка на сърцето е била велика жена, но обикновена смъртна, поетеса. Твоята е една от най-старите богове.

— Каква полза от това? Родителите ми са били прекалено самонадеяни да ме нарекат на такава велика богиня. Затова никога няма да чуя гласа на боговете.

Това натъжи Цинджао. Да знаеше само Сиванму как й се искаше да е на нейно място. Да се освободи от гласа на боговете! Никога да не й се налага да пада на колене и да проследява дървесинни жилки по пода, никога да не мие ръцете си, освен когато ги изцапа…

Цинджао обаче не можеше да обясни това на момичето. Как можеше да я разбере? За Сиванму богоизбраните бяха привилегированият елит, безкрайно мъдри и недостижими. Ако Цинджао й обясни, че страданията от боговете са по-големи от наградите им, думите й щяха да прозвучат като лъжа.

Само че за Сиванму богоизбраните явно не бяха недостижими — тя бе говорила с Цинджао, нали? Затова Цинджао реши да излее пред нея онова, което й тежеше:

— Сиванму, аз с радост бих изживяла остатъка от живота си като сляпа, само и само да се освободя от гласа на боговете.

Сиванму зина потресена.

Грешка беше да казва такова нещо. Цинджао веднага съжали.

— Пошегувах се — опита да замаже положението тя.

— Не, сега вече лъжеш. — Сиванму се устреми към нея през калната вода, тъпчеше стъбълцата на ориза. — Цял живот гледам как богоизбраните отиват към храма в носилките си, как се обличат в ярки копринени одежди, как останалите хора им се кланят, как имат достъп до всеки компютър. Когато заговорят, гласът им звучи като музика. Кой не би пожелал да бъде на тяхно място?

Цинджао не можеше да отговори открито, не можеше да рече: „Всеки ден боговете ме унижават и ме карат да изпълнявам глупави, безсмислени ритуали за самопречистване.“ Вместо това каза само:

— Няма да повярваш, Сиванму, но животът тук, на полето, е по-хубав.

— Не! — възпротиви се Сиванму. — Ти знаеш всичко. Научена си на всичко, което може да се научи! Говориш много езици, можеш да четеш всичко, през главата ти минават мисли, които превъзхождат моите толкова, колкото моите превъзхождат мислите на някой червей.

— Ти също говориш много умно. Сигурно си ходила на училище.

— Училище! — изсумтя презрително Сиванму. — Какво ги грижа учителите за деца като мен? Учат ни да четем, но само молитви и колкото да разчитаме уличните табелки. Учим да смятаме, но само колкото да можем да пазаруваме. Запаметяваме сентенциите на мъдреци, но само онези, които внушават да се задоволяваме с онова, което имаме, и да се подчиняваме на по-умните от нас.

Цинджао не знаеше, че училището може да изглежда така. Беше си мислила, че всички деца изучават същите неща, които са й преподавали частните учители. Нямаше съмнение обаче, че Сиванму казва истината — един учител с трийсет ученици със сигурност не можеше да ги научи на онова, което ще научи един ученик с много учители.

— Моите родители са бедни — продължи Сиванму. — Защо да си дават труда да ме научат на повече неща от това, което трябва да знае една слугиня? Защото това е най-високото ниво, на което мога да се надявам да се издигна — да ме изкъпят добре и да ме дадат да слугувам у някой богаташ. Затова те се постараха да ме научат много добре как се мие под.

Цинджао се замисли за часовете, прекарани на пода у дома си, в проследяване на дървесинни жилки от едната до другата стена. Никога не й беше минавало пред ума колко труд хвърля прислужницата, за да поддържа пода постоянно чист и лъскав, така че тя да не забележи нито следа от мръсотия.

— И аз разбирам нещо от подове — каза Цинджао.

— Ти разбираш по нещо от всичко. Затова не ми говори колко тежко било да си богоизбран. Боговете никога не са ми дали възможност да се замисля за каквото и да било и казвам ти, това е много по-лошо!

— Защо не се боиш да разговаряш с мен?

— Реших да не се боя от нищо. С какво можеш да влошиш живота ми?

„Мога да те накарам да миеш ръцете си всеки божи ден, докато започнат да кървят“ — помисли си Цинджао.

Хрумна й обаче друго и тя разбра, че момичето може би няма да сметне това за нещо по-лошо. Може би Сиванму бе готова да търка ръцете си, докато по дланите й не остане никаква кожа, само и само да научи онова, което знаеше тя. Цинджао се беше чувствала толкова потисната от невъзможността на задачата, дадена й от баща й — ала тази задача, дали успешно изпълнена, или не, щеше да промени хода на историята. Сиванму щеше да изживее целия си живот, без да свърши нищо, което да не се налага да направи и на следващия ден; цял живот щеше да извършва дейности, които щяха да бъдат забелязвани и за които щеше да се говори само ако не ги е изпълнил добре. Нима трудът на прислужницата не беше също толкова безсмислен, колкото ритуалите за самопречистване?