Орсън Кард - Ксеноцид

— Как обаче ще останем свързани? Ние не можем да изпратим нито едно дърво-баща в космоса. Само братя, няколко съпруги и стотина малки майки, за да дадат начало на новото поколение. Пътуването им, в най-добрия случай, ще продължи десетилетия. Веднага щом пристигнат, най-достойните от братята ще бъдат изпратени в третия живот, но докато едно дърво-баща порасне достатъчно, за да дава поколение, ще е необходима поне година. Как ще съумее младото дърво-баща на новия свят да установи контакт с нас? Как ще го поздравим ако не знаем дори къде се намира?

По лицето на Цинджао течеше пот. Капките се стичаха по страните и по носа й. Падаха в калната вода или върху младите оризови растения, които едва-едва се показваха над повърхността.

— Защо не бършеш потта от лицето си, богоизбрана?

Цинджао се изправи и се огледа, за да види кой стои достатъчно близо, за да я заговори. Обикновено останалите, които извършваха богоугоден труд заедно с нея, не се приближаваха твърде много — явно се чувстваха неловко да се трудят рамо до рамо с една богоизбрана.

Беше едно момиче. По-малко от Цинджао, може би на четиринайсет, с още неразвито тяло и късо подстригана коса. Наблюдаваше я с нескрито любопитство. Имаше някаква отвореност в него, пълна липса на срамежливост, която Цинджао намираше странна и леко дразнеща. Отначало тя реши да не обръща внимание на момичето.

Ала да се направи, че не я забелязва, щеше да е надменно, щеше да се разтълкува като: Аз съм богоизбрана, не съм длъжна да се занимавам с обикновените простосмъртни. Никой нямаше да се досети, че може би мълчи, защото съзнанието й е така заето с невъзможната задача, дадена й от Хан Фейдзъ, че й е почти невъзможно да мисли за каквото и да било друго.

Затова тя отговори, но с друг въпрос:

— Защо да бърша лицето си?

— Не те ли гъделичка потта? Не влиза ли в очите ти, не те ли щипе?

Цинджао отново се наведе, но този път нарочно обърна внимание на онова, което чувстваше. Наистина я гъделичкаше, наистина потта щипеше очите й. Всъщност беше доста неприятно и дразнещо. Цинджао се изправи внимателно — сега усети болката в гърба си.

— Да — отвърна тя на момичето. — Гъделичка ме и ми щипе.

— Ами избърши я тогава — предложи момичето. — С ръкава.

Цинджао погледна ръкава си. Той вече бе мокър от пот.

— Това ще помогнели? — попита.

Сега другото момиче си даде сметка за нещо, за което не се беше замисляло досега. За момент се замисли, след това обърса чело с ръкава си.

Усмихна се:

— Не, богоизбрана. Изобщо не помага.

Цинджао кимна сериозно и отново се наведе над водата. Само че сега гъделичкането на потта, щипенето в очите й и болката в гърба я тормозеха много повече отпреди. Неудобството я отклони от мислите й. Това момиче, което и да беше, само бе увеличило мъките й, като й беше обърнало внимание върху тях — от друга страна обаче, по ирония, така тя бе освободила Цинджао от терзанията на съзнанието.

Цинджао се разсмя.

— На мен ли се смееш, богоизбрана? — поинтересува се момичето.

— Така ти благодаря по свой собствен начин. Ти свали голямо бреме от сърцето ми, макар и само за миг.

— Смееш ми се, защото ти казах да си избършеш лицето, макар че не помага.

— Не казвам, че затова се смея — възрази Цинджао; изправи се и погледна момичето в очите. — Не лъжа.

Момичето сякаш се смути, но не изглеждаше и наполовина толкова смутено, колкото би трябвало. Когато богоизбраният заговори с тона, използван току-що от Цинджао, простосмъртните превиваха гръб и показваха почитта си. Това момиче обаче само я изслуша, сетне кимна.

От това Цинджао можеше да си направи само един извод.

— И ти ли си богоизбрана?

Момичето отвори широко очи:

— Аз ли? Моите родители са бедни хора. Баща ми разпръсква тор из нивите, а майка ми мие чинии в една гостилница.

Това, разбира се, не беше никакъв отговор. Макар че боговете избираха най-често децата на други богоизбрани, те проговаряха и на децата на родители, които никога не са чували гласа им. Въпреки това се ширеше мнение, че ако майка ти и баща ти са от най-нисшата каста, боговете няма да проявят особен интерес към теб. Всъщност те рядко избираха сред онези, чиито родители не са добре образовани.

— Как се казваш? — поинтересува се Цинджао.

— Сиванму.

Цинджао прикри уста, за да не издаде усмивката си. Сиванму обаче не показа никакво раздразнение или обида, просто се намръщи и я изгледа нетърпеливо.

— Извинявай — каза Цинджао, когато отново бе в състояние да заговори, — но името ти означава…