Орсън Кард - Ксеноцид

Ендър продължи обсъждането с Ела, докато вървяха бавно по коридора.

— Има ли начин да разпространиш вируса заместител из цялата популация на всеки местен организъм на Лузитания?

— Не знам. Но това е по-малък проблем от този с вкарването му във всяка жива клетка на определен индивид достатъчно бързо, за да не се даде възможност на Десколадата да се адаптира или избяга. Ще се наложи да създам някакъв вирус-носител и вероятно да го моделирам отчасти по подобие на Десколадата; той е единственият паразит, който заразява гостоприемниците си с необходимата бързина. Каква ирония — ще опитам да изместя Десколадата, като използвам собствените й подходи.

— Това не е ирония, така е устроен светът. Веднъж някой ми каза, че единственият добър учител е врагът ти.

— В такъв случай Куара и Грего сигурно се учат на изключително мъдри неща.

— Техните спорове са градивни. Така можем да преценим всеки аспект на онова, което вършим.

— Ще престане да бъде градивен в момента, в който някой от тях реши да го пренесе извън семейството.

— Това семейство не разкрива проблемите си пред чужди хора. Аз го знам най-добре от всички.

— Напротив, Ендър. Ти най-добре от всички трябва да си разбрал с каква готовност споделяме тайните си пред чужди хора; когато сметнем, че нуждите ни са достатъчно големи, за да го оправдаят.

Ендър трябваше да признае, че е права. Когато кацна на Лузитания, той срещна огромни трудности, докато накара Куара и Грего, Миро и Куим, и Олядо да му се доверят дотолкова, че да започнат да разговарят с него. Ела обаче му проговори от самото начало, а сетне и другите деца на Новиня я последваха. А в крайна сметка и самата Новиня. Всички в семейството бяха извънредно лоялни, но също и изключително инатливи и своенравни. Никой не поставяше мнението на когото и да било над своето. Затова както Куара, така и Грего можеха да решат, че като споделят проблема с някой друг, могат да помогнат за доброто на Лузитания, на човечеството или на науката, а това щеше да сложи край на тайната. Също както правилото за ненамеса в живота на прасенцата бе нарушено още преди идването на Ендър.

„И таз хубава — помисли си той. — Още един възможен източник на разрушение, който е напълно извън контрола ми.“

Когато излизаше от лабораторията, Ендър съжали за пореден път, че Валънтайн не е до него. Тя умееше да разрешава етични спорове. Скоро щеше да пристигне — но дали достатъчно скоро? Ендър разбираше и приемаше в общи линии гледищата, изложени от Куара и Грего. Най-много го мъчеше нуждата от запазване на изследванията в пълна тайна, така че не можеше да я сподели пред пекениносите, дори пред Човек, а те щяха да бъдат най-силно засегнати от решението. И все мак Новиня имаше право. Да обявят проблема пред обществеността сега, преди да знаят различните възможности, щеше да доведе в най-добрия случай до объркване, а в най-лошия — до анархия и кръвопролития. Пекениносите за момента бяха миролюбиви — но историята им изобилстваше от кървави войни.

Когато Ендър излезе през портата на селището, на път обратно към опитното поле, той забеляза Куара до дървото-баща Човек с пръчки в ръка, потънала в разговор. Не беше удряла по ствола, иначе Ендър щеше да я чуе. Значи сигурно искаше да останат насаме. Нямаше нищо лошо в това. Ендър щеше да мине по по-заобиколен път, така че да не се приближава твърде много.

Когато го забеляза обаче, Куара веднага прекъсна разговора с Човек и тръгна бързо по пътеката към портата. Тя, разбира се, я заведе право при Ендър.

— Тайни ли споделяме? — попита той.

Бе изрекъл думите просто така. Едва когато се отрониха от устните му и забеляза гузния поглед на Куара, Ендър си даде сметка каква тайна всъщност е споделяла. И думите й потвърдиха подозренията му:

— Представите на мама за справедливост не винаги съвпадат с моите. Нито с твоите, ако трябва да сме честни.

Беше я подозирал, че може да го направи, но никога не бе предполагал, че ще го стори толкова скоро след като е обещала обратното.

— Винаги ли обаче справедливостта е най-правилното решение? — попита той.

— За мен да.

Тя се извъртя и понечи да продължи към портата, но Ендър я хвана за ръката.

— Пусни ме!

— Едно е да кажеш на Човек. Той е много мъдър. Не казвай обаче на никой друг. Някои пекениноси, някои от мъжките; могат да бъдат много агресивни, ако сметнат, че има причини за това.

— Те не са просто „мъжки“. Те се наричат съпрузи. Може би трябва да ги наричаме мъже. — Тя се усмихна победоносно.