Орсън Кард - Ксеноцид

— Млъквай — сряза го Куара.

— Направи ни тази услуга, Грего, вслушай се в любезната молба на сестра си — добави Новиня.

Ела въздъхна и продължи:

— Не можем да го унищожим, защото така ще унищожим всички местни организми. Затова аз предлагам да развием нов щам на Десколадата, който продължава да играе ролята си в репродуктивния цикъл на всички форми на живот на Лузитания, но без способността да се адаптира към други видове.

— Можеш ли да отстраниш тази част от вирусния геном?

Можеш ли да я намериш?

— Не е много вероятно. Мисля обаче, че мога да открия всички гени на вируса, които са активни в прасенцата и останалите животинско-растителни видове, да ги запазя и да премахна всичко останало. След това мога да прибавя частична репродуктивна способност и някои рецептори, които да отговарят за адекватната реакция на промените в организма гостоприемник, да включим всичко това в една органела и готово — ще създадем заместник на Десколадата, с чиято помощ пекениносите и останалите местни видове ще продължат да живеят в безопасност.

— И след това ще унищожим всички Десколада-вируси с химикали, така ли? — попита Ендър. — Ами ако вече са резистентни?

— Не, няма да ги пръскаме с химикали, защото така няма да унищожим вирусите, които вече са включени в организма на останалите живи същества на планетата. Това е най-тънкият момент…

— Сякаш другите бяха лесни — вметна Новиня, — да създадеш нова органела от нищо…

— Не можем просто да инжектираме тези органели в няколко прасенца или дори във всички, защото ще се наложи да го вкараме и във всяко местно животно, растение и тревичка.

— Няма да стане — съгласи се Ендър.

— Затова трябва да изобретим начин за повсеместно разпространение на органелите и в същото време да унищожим всички Десколада-вируси.

— Това е ксеноцид — намеси се Куара.

— Точно в това е спорът — обясни Ела. — Куара твърди, че Десколадата е разумно същество.

Ендър погледна най-малката си заварена дъщеря:

— Разумна молекула?

— Те имат език, на който общуват, Андрю.

— И как става това? — попита Ендър.

Така и не можеше да си представи как една молекула, била тя и толкова голяма и сложна като на Десколадата, ще проговори.

— Подозирах го от дълго време. Нямах намерение да казвам, докато не се уверя, но…

— Което означава, че и тя не е сигурна — заяви триумфално Грего.

— Ама сега съм почти сигурна и вие не можете да унищожите този вид.

— Как общуват? — поинтересува се Ендър.

— Не като нас, разбира се. Прехвърлят си информация един на друг на молекулно ниво. Забелязах го за пръв път, когато изследвах как новите резистентни щамове на Десколадата се разпространяват толкова бързо и изместват старите вируси за толкова кратко време. Не можех да разреша проблема, защото си задавах неверен въпрос. Те не заместват старите. Те просто си прехвърлят съобщения.

— Хвърляли си стрелички — допълни саркастично Грего.

— Така го нарекох в началото — оправда се Куара. — Не можех да си представя, че това може да е вид реч.

— Защото не е никаква реч — настоя Грего.

— Това беше преди пет години — отбеляза Ендър. — Ти твърдеше, че „стреличките“, които си изпращали, носели необходимите гени и когато всички вируси ги получели, те променяли структурата си, за да включат новата генетична информация. Това надали може да се нарече език.

— Само че това не е единственият случай, когато си разменят стрелички — продължи да се инати Куара. — Тези информационни молекули се обменят постоянно и през повечето време изобщо не са включени в организма. Те биват прочитани от определени части на Десколадата, след това се предават на други вируси.

— И това ти наричаш език? — попита Грего.

— Още не. Понякога обаче, след като вирусът прочете някоя от тези стрелички, той прави нова и я изпраща. Ето кое ме кара да мисля, че това е език: предната част на всяка нова стреличка винаги е еднаква със задната част на тази, в отговор на която се изпраща. Това поддържа нишката на разговора.

— „Разговор“ — изсумтя презрително Грего.

— Пази тишина — сряза го Ела.

Дори след всички тези години, даде си сметка Ендър, гласът на Ела все още притежаваше силата да запуши устата на Грего; поне в някои случаи.

— Проследила съм някои от тези разговори до стотина реплики. Повечето заглъхват много по-рано. Една част се включват в основното тяло на вируса. Ето обаче най-интересното — това е напълно волеви процес. Понякога един вирус избира едно съобщение и го запазва, докато другите не му обръщат никакво внимание. Понякога повечето вируси прочитат едно и също послание. Районът, в който съхраняват тези съобщения обаче, е най-трудният за определяне. Такъв е, защото не е част от структурата им, това е тяхната памет и отделните индивиди са съвсем различни един от друг. Те освен това изхвърлят някои от фрагментите на паметта си, когато приемат прекалено много съобщения с информация.