Орсън Кард - Ксеноцид

Но въпреки това си оставаше негов приятел. Ендър докосна кората му. Сетне пристъпи към Рутър и докосна и неговата кора. Той никога не беше познавал това дърво като пекенинос — Рутър бе убит от ръцете на друг и при пристигането на Ендър на Лузитания дървото му вече бе добре развито. Когато говореше с Рутър, Ендър не изпитваше чувство на тъга и загуба.

В основата на Рутър, между корените му, лежаха много пръчки. Едни бяха донесени от друго място, други бяха от клоните на самото дърво. Това бяха говорещи пръчки. Прасенцата ги използваха, за да бият по ствола на дървото-баща; дървото променяше кухините под собствената си кора, за да моделира звука, да говори по особен, бавен начин. Ендър умееше да бие ствола му в определен ритъм — непохватно, но достатъчно добре, за да чуе говора му.

Днес обаче на Ендър не му беше до разговори. Нека Плантър да им разкаже за поредния провал. Ендър щеше да разговаря с Рутър и Човек по-късно. Щеше да говори с Царицата на кошера. С Джейн. С всички. И след всичкото това говорене те нямаше да бъдат и с крачка по-близо до разрешаването на проблемите, които се очертаваха в най-близко бъдеще. Защото това разрешаване не зависеше от никакви разговори. Зависеше от знанията и действията им — знания, които само други човеци можеха да придобият, действия, които само други човеци можеха да извършат. Нямаше начин, по който Ендър сам да разреши този проблем.

Всичко, което можеше да направи, всичко, което правеше от последната си битка като дете-воин, бе да говори и да слуша. В друга епоха и на друго място това щеше да е достатъчно. Но не и сега. Много и най-различни опасности грозяха Лузитания, някои предизвикани от самия Ендър. И въпреки това никоя от тях не можеше да бъде разсеяна нито с мисъл, нито с действие от страна на Андрю Уигин. Както на всички жители на Лузитания, неговото бъдеще бе в ръцете на други. Разликата между него и тях беше в това, че той знаеше всички опасности, всички възможни последствия от всеки неуспех или грешка. Кой бе по-нещастен, онзи, който умира, без да знае съдбата си до последния момент, или онзи, който наблюдава наближаващото унищожение отдалеч, стъпка по стъпка, с дни, седмици, години?

Ендър остави дърветата-бащи и продължи по отъпканата пътека към човешката колония. Мина през портата на селището, през вратата на лабораторията по ксенобиология. Пекениносът, който служеше като доверен помощник на Ела, се казваше Ням, макар че никой не изпитваше трудности да го чува. Той го въведе в кабинета на Новиня, където Ела, Новиня, Куара и Грего вече се бяха събрали. Ендър вдигна пликчето с картофеното стръкче.

Ела поклати глава; Новиня въздъхна. Не изглеждаха обаче и наполовина толкова разочаровани, колкото очакваше Ендър. Очевидно бяха намислили нещо ново.

— Предполагам, че можеше да се очаква — каза Новиня.

— Все пак трябваше да опитаме.

— Защо трябва да опитваме? — попита Грего.

Той бе най-малкият син на Новиня — и следователно заварен син на Ендър — и бе прехвърлил трийсетте. Беше блестящ учен, но като че винаги приемаше ролята на вечния опонент в семейните дискусии, независимо дали се обсъждаха проблеми на ксенобиологията, или в какъв цвят да се пребоядисат стените.

— С тези нови сортове само помагаме на вируса да се адаптира към всички похвати, които използваме, за да го спрем — продължи той. — Ако не го унищожим скоро, той ще унищожи нас. А разкараме ли веднъж Десколадата, ще можем вече да си отглеждаме най-обикновените стари сортове картофи, без да се занимаваме с тези глупости.

— Не можем! — изкрещя Куара.

Енергичното й избухване изненада Ендър. Куара по принцип избягваше да взима думата, а да повишава тон, изобщо не й беше в характера.

— Казвам ви, че Десколадата е жив организъм — настоя тя.

— Вирусът си е вирус — възрази Грего.

Призивът на Грего за унищожаване на Десколадата разтревожи Ендър — не беше в негов стил да се обявява с такава лекота за нещо, което би довело до изчезването на пекениносите. Грего на практика бе израсъл сред прасенцата — познаваше ги по-добре от всекиго, знаеше езика им по-добре от всеки друг.

— Деца, запазете тишина и ме оставете да обясня всичко на Андрю — прекъсна ги Новиня. — С Ела обсъждахме какво да правим, ако експериментът с картофите се провали, и тя ми каза… не, ти му обясни, Ела.

— Идеята е проста. Вместо да опитваме да създадем сортове, които потискат развитието на вируса, да се заемем със самия вирус.

— Точно така — намеси се Грего.