А може би нещата бяха стигнали вече твърде далеч. През първите години след пристигането на Ендър на Лузитания новите сортове и породи земни растения и животни успяваха да преживеят по двайсетина години, преди вирусът да разчете генетичната им информация и да я разруши. През последните години обаче той явно се беше развил в нова форма, която можеше да разчита генома на който и да е земен организъм за дни или дори за часове.
Напоследък единственото, което позволяваше на земните колонисти да отглеждат растенията и животните си, беше един препарат, който моментално убиваше Десколадата. Сред колонистите имаше такива, които искаха цялата планета да бъде третирана с този химикал и вирусът да бъде заличен веднъж завинаги от вселената.
Пръскането на цялата планета с препарата беше непрактично, но не и невъзможно; имаше други причини за отхвърляне на тази идея. Всяка местна форма на живот зависеше напълно от Десколадата, за да може да се размножава. Това включваше и прасенцата — или пекениноси, местния разумен вид, — чийто репродуктивен цикъл бе неразривно свързан с единственото местно дърво. Ако Десколадата бъдеше унищожена, това поколение пекениноси щеше да е последното. Това означаваше ксеноцид.
Засега всяка идея да се предприеме каквото и да било, което би унищожило прасенцата, биваше отхвърляна веднага от повечето жители на Милагре, човешкото селище. Засега. Ендър обаче знаеше, че много хора ще променят мнението си, ако някои факти станат обществено достояние. Например на малцина беше известно, че вирусът досега се е адаптирал два пъти към химикалите, които използваха за унищожаването му. Ела и Новиня вече бяха разработили няколко препарата, така че при следващото нагаждане на Десколадата към вирицида, употребяван и момента, веднага можеха да преминат към нов. По същия начин вирусът вече се беше приспособил веднъж към инхибитора, използван за потискането му в човешкия организъм. Инхибиторът се прибавяше към храната на всички в колонията, така че всеки човек го поглъщаше с нея.
Инхибиторите и вирицидите действаха на един и същ принцип. Някой ден, точно както вирусите се бяха научили да се адаптират към всеки земен организъм, щяха да се нагодят и към двата типа химикали и тогава нямаше да има значение колко различни препарата са разработили — Десколадата щеше да изчерпи запасите им за броени дни.
Само неколцина знаеха истинските мащаби на опасността, надвиснала над Милагре. Малцина си даваха сметка колко много зависи от работата на Ела и Новиня, ксенобиолозите на Лузитания; с колко малко успяват да изпреварят Десколадата; колко унищожителни ще са последствията, ако изостанат.
И добре, че беше така. Ако колонистите узнаеха това, много от тях щяха да кажат: „Щом е неизбежно някой ден Десколадата да ни надвие, да я унищожим сега. Ако това ще убие прасенцата, жалко, но тук въпросът е: или те, или ние. Ние избираме да спасим себе си.“
На Ендър му беше много лесно да приеме философското гледище и да каже: „По-добре да загине една малка човешка колония, отколкото да унищожим един цял вид разумни същества.“ Знаеше, че този аргумент нямаше да бъде приет сред човеците, обитаващи Лузитания. Тук на карта бе поставен техният живот, животът на децата им; абсурдно беше да иска от тях да се жертват заради друг вид, който не разбираха, а съвсем малко от тях харесваха. Това нямаше смисъл и от генетична гледна точка — еволюцията насърчава само организми, които имат някаква воля за оцеляване. Дори самият епископ да обяви, че Господ е наредил всички човеци на Лузитания да жертват живота си за спасяването на прасенцата, надали щяха да са много онези, които да му се подчинят.
„Не съм сигурен дори дали самият аз съм готов на такава саможертва — мислеше Ендър. — Макар че нямам собствени деца. Макар че вече съм преживял унищожаването на един разумен вид — макар че сам започнах това унищожение и знам колко е тежко моралното бреме от него. Не съм сигурен, че мога да оставя човешките си братя и сестри да умрат, независимо дали от глад, защото хранителните култури са унищожени, или от далеч по-мъчителната смърт, причинявана от Десколадата, унищожаваща човешкото тяло за броени дни.
И все пак… мога ли да се примиря с унищожението на прасенцата? Мога ли да позволя да се извърши още един ксеноцид?“
Той вдигна едно от счупените картофени стъбла с покрити с петна листа. Щеше, разбира се, да го занесе на Новиня. Тя или Ела щеше да го изследва и да потвърди очевидното. Още един провал. Той прибра картофеното клонче в едно стерилно пликче.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу