Орсън Кард - Ксеноцид

При това оставаше само един извод: че някоя невиждана досега сила притежава способността или да накара разпръснатите на голямо разстояние един от друг кораби да изчезнат едновременно (доста малко вероятно), или да прекъсне ансибалните връзки на цялата флотилия. И ако същият методичен ум започне да обмисля възможните такива сили, накрая щеше да достигне до истинската: независимо същество, което живее между (а не е изградено от) филотичните лъчи, свързващи всички ансибали. И тъй като тази идея беше вярна, никой нямаше да може да я обори нито с експерименти, нито с логически съждения. Накрая тази теория щеше да остане единствена. И в този момент някой щеше да предприеме действия по отношение на откритието на Цинджао и да унищожи Джейн.

Затова Джейн започна да следи изследването на Цинджао все по-внимателно. Тази шестнайсетгодишна дъщеря на Хан Фейдзъ, тежаща 36 килограма и висока 160 сантиметра, произлизаща от най-висшата социална и интелектуална каста на китайския даоистки свят на планетата Път, бе първото човешко същество, познато на Джейн, което работеше с точността и последователността на компютър и следователно на самата Джейн. И макар че Джейн можеше да проведе изследването, отнемащо месеци на Цинджао, за не повече от час, опасната истина бе, че Цинджао подхожда почти по същия начин, по който би подходила и Джейн. И следователно нямаше причини Джейн да предполага, че Цинджао няма да достигне, извода, който би достигнала и тя.

Следователно Цинджао бе най-опасният враг на Джейн, а Джейн нямаше как да я спре — поне физически. Ако опита да прекъсне достъпа й до информация, само щеше да я доведе по-бързо до знанието за съществуването си. Затова вместо открито противопоставяне Джейн потърси друг начин да спре врага си. Тя не разбираше напълно човешката природа, но Ендър я беше научил едно: за да накараш един човек да спре да се занимава с нещо, трябва да убиеш желанието му за това.

— Как успяваш да говориш направо в съзнанието на Ендър?

— Сега, след като знаем къде се намира, това е естествено като храненето.

— Как го откри? На мен никога не ми се е удавало да говоря в съзнанието на някого, който не е преминал в третия живот.

— Открихме го чрез ансибалите и електронните устройства, свързани с тях — открихме тялото му в пространството. За да достигнем съзнанието му, трябваше да навлезем в хаоса и да създадем мост.

— Мост ли?

— Преходно създание, което отчасти напомня неговия разум, отчасти нашия.

— Ако можете да достигнете съзнанието му, защо не му попречихте да ви унищожи?

— Човешкият мозък е много странен. Преди да успеем да разберем онова, което открихме там, преди да разберем как да говорим в това изкривено пространство, моите сестри и майки бяха унищожени. Ние продължихме да изучаваме разума му през всичките тези години, чакахме, стояхме в пашкула, докато той не ни откри; едва след като дойде при нас, започнахме да му говорим направо.

— Какво стана с моста, който създаде?

— Никога не сме се замисляли за това. Вероятно още е някъде из вселената.

Новият сорт картофи умираха. Ендър забеляза характерните кафяви петна по листата, прекършените стъбла там, където растенията бяха станали толкова крехки, че и най-слабият ветрец ги пречупваше. Сутринта всичките изглеждаха здрави. Проявата на болестта бе толкова внезапна, последствията й — толкова унищожителни, че причина можеше да е само вирусът Десколада.

Ела и Новиня щяха да останат разочаровани — толкова надежди възлагаха на този сорт. Ела, заварената дъщеря на Ендър, бе разработила ген, каращ всяка клетка на организма да синтезира три различни вещества, за които се знаеше, че забавят развитието на вируса. Новиня, съпругата на Ендър, работеше върху ген, който да направи клетъчните ядра непропускливи за всяка молекула с размери, по-големи от една десета от тези на Десколадата. Бяха вкарали и двата гена в този; сорт картофи и когато ранните изследвания показаха, че и двата са били задържани, Ендър занесе младите растения на опитното поле и ги посади. Той и помощниците му ги следяха вече в продължение на шест седмици. Всичко сякаш вървеше добре.

Ако експериментът беше успешен, този метод можеше да се използва за всички растения и животни, с които се изхранваха хората на Лузитания. Вирусът на Десколадата обаче се оказа прекалено хитър — в крайна сметка успя да се справи и с това. Е, все пак шест седмици бяха по-добре от обичайните два-три дена. Може би бяха на прав път.