Орсън Кард - Ксеноцид

Беше немислимо, но те все пак го бяха направили — Конгресът бе изпратил заповед за унищожаването на Лузитания. За извършването на ксеноцид. Нима Ендър бе написал „Царицата на кошера“ напразно? Нима вече бяха забравили?)

Ала за тях това не беше „вече“. За повечето хора това бе минало преди три хиляди години. И макар че Ендър написа „Животът на Човек“, малцина вярваха на написаното. Книгата не се ползваше с такава популярност, че Конгресът да не посмее да навреди на пекениносите.

Защо бяха решили да го направят? Вероятно със същата цел, с която ксенобиолозите използваха молекулно-деструктуриращата бариера: за да изолират една опасна болест, та да не може да засегне и други популации. Конгресът вероятно се стремеше да ограничи чумата на планетарното недоволство. Когато флотилията пристигне обаче, със или без заповеди, тя можеше да използва „Докторчето“ и за решаване на проблема с Десколадата — ако нямаше планета Лузитания, нямаше да има и бързо мутиращ, полуинтелигентен вирус, търсещ възможност да изличи човечеството от вселената.

Разстоянието от опитното поле до новата ксенобиологична лаборатория не беше голямо. Пътеката се виеше през едно ниско възвишение покрай гората, играеща роля на майка, баща и живо гробище на това племе прасенца, след това към северната врата на оградата, ограничаваща човешкото селище.

Оградата бе трън в окото на Ендър. Вече нямаше причина да съществува, след като политиката на минимален контакт между хора и прасенца бе изоставена и двата вида мислещи същества преминаваха свободно през вратата. При пристигането на Ендър оградата беше заредена с поле, причиняващо ужасни болки в организма, който минеше през него. По време па борбата за право на свободно общуване между видовете големият заварен син на Ендър, Миро, бе попаднал в полето за няколко минути, при което беше претърпял непоправими мозъчни увреждания. Премеждието на Миро обаче бе само най-болезненият и най-очевиден израз на онова, което бариерата причиняваше на човешката душа. Психобариерата беше изключена вече от трийсет години. Оттогава нямаше никаква причина да съществува отчуждение между хора и пекениноси въпреки това оградата оставаше. Човеците на Лузитания искаха да бъде така. Искаха границата между хора и прасенца да съществува.

Точно затова ксенобиологичната лаборатория бе преместена до реката. Ако пекениносите искаха да вземат участие в изследванията, лабораторията трябваше да е близо до оградата, а всички опитни полета — извън нея, за да няма опасност от неочаквани сблъсъци между човеци и прасенца.

Когато Миро се отправи на път, за да посрещне Валънтайн, Ендър си помисли, че като се върне, ще остане изненадан от големите промени на Лузитания. Беше си представял, че Миро ще завари хората и прасенцата да живеят рамо до рамо, два различни вида в пълна хармония. Вместо това Миро щеше да намери колонията почти непроменена. С малки изключения човеците на Лузитания не копнееха за близък контакт с други разумни същества.

Добре че Ендър остави Царицата на кошера да възстанови расата на бъгерите толкова далеч от Милагре. Планираше да съдейства за взаимното опознаване на човеци и бъгери. Вместо това двамата с Новиня бяха принудени да държат присъствието на този вид в дълбока тайна. Ако земните колонисти не можеха да се сближат с бозайникоподобните пекениноси, знанието за насекомовидните бъгери със сигурност щеше да предизвика силна ксенофобска вълна.

„Имам прекалено много тайни — мислеше си Ендър. — Толкова години вече съм Говорител на мъртвите, разкривам тайни, помагам на хората да живеят в светлината на истината. Сега не издавам и половината от това, което ми е известно, защото, ако цялата истина се узнае, ще се възцарят страх, омраза, жестокости, убийства, войни.“

Недалеч от вратата, но от външната й страна стояха две дървета-бащи; едното се казваше Рутър, другото — Човек. Човек бе пекениносът, когото Ендър трябваше да убие ритуално, за да скрепи договора между човеци и прасенца. След това Човек се възроди от целулоза и хлорофил, най-сетне зрял мъжки, способен да има деца.

В момента Човек се радваше все още на огромен престиж не само сред прасенцата на този клан, а и сред другите племена. Ендър знаеше, че е жив, но въпреки това, като гледаше дървото, не можеше да не си спомни как е умряла предишната жизнена форма на Човек.

Ендър нямаше проблеми в общуването с дървото-баща, неведнъж бе разговарял с него. Просто не можеше да мисли за това дърво като за същата личност, която беше познавал в лицето на пекениноса на име Човек. Можеше да приеме, че полята и спомените, изграждащи личността, преминават непокътнати от пекениноса в дървото. Разбирането обаче не винаги води до вяра. Човек му се струваше толкова чужд сега…