Орсън Кард - Ксеноцид

Изведнъж тя осъзна защо не я пускат да мине. Това бе клетвата, която баща й бе поискал да му даде заради паметта на майка си. Клетвата, че ще служи на боговете, независимо от обстоятелствата. А ето я, на ръба на клетвопрестъпничеството.

„Мамо, прости ми! Аз няма да изменя на боговете. Ала все пак трябва да отида при татко и да го предупредя за ужасната опасност, в която го поставят те. Мамо, помогни ми да мина през тази врата!“

Сякаш в отговор на молбата изведнъж съзря начин да излезе. Стигаше да спре погледа си в една точка във въздуха непосредствено извън стаята в горния десен ъгъл на вратата и без да отмества очи, да прекрачи прага на заден ход с десния си крак, да прокара лявата си ръка навън, след това да се завърти наляво и да прекрачи с левия си крак назад, накрая да прокара и дясната си ръка. Беше сложно и трудно, като танц, но с много внимателни и бавни движения тя успя.

Вратата я освободи. И макар че още чувстваше бремето на собствената си нечистота, то бе поолекнало. Беше търпимо. Тя можеше вече да диша, без да се задави; да говори, без гърлото й да се свива.

Слезе долу и натисна малкия звънец до вратата на баща си.

— Това дъщеря ми ли е, моята Величествено ярка? — чу гласа му.

— Да, благородни — отвърна Цинджао.

— Готов съм да те приема.

Тя отвори вратата и влезе — този път не се изискваше никакъв ритуал. Приближи се веднага до компютъра му, пред който беше седнал, и коленичи пред него на пода.

— Аз проверих твоята Сиванму — обяви той — и мисля, че първият ти избор на служител е сполучлив.

Отначало тя не разбра много добре за какво говори той. Сиванму ли? Защо й говореше за тази древна богиня? Тя погледна баща си изненадано, след това проследи погледа, му — към някакво момиче в сива роба на прислужница, коленичило смирено със сведени към земята очи. Едва тогава си спомни момичето от оризовата нива; сети се, че тя трябваше да бъде нейна доверена прислужница. Как можеше да забрави? Беше я оставила преди броени часове. През това време обаче Цинджао се бе опълчила срещу боговете и ако не беше спечелила, поне още не се бе признала за загубила. Какво беше наемането на една прислужница в сравнение с битката срещу боговете?

— Сиванму е нагла и амбициозна — продължи баща й, — но освен това е честна и далеч по-интелигентна от очакванията ми. Като съдя по ума и амбициозността й, предполагам, че и двете имате намерение да стане не само твоя доверена прислужница, а и твоя ученичка.

Сиванму затаи дъх и Цинджао забеляза колко е уплашена. А, да, сигурно се страхуваше, че новата й господарка ще си помисли, че е издала тайния им план на баща й.

— Не се тревожи, Сиванму — успокои я тя. — Татко винаги разбира тайните. Знам, че не си му казала.

— Де да бяха всички тайни толкова лесни за разгадаване като тази — каза баща й. — Дъще, възхищавам се на щедростта ти. Боговете ще те уважават за това, както и аз.

Тези думи на похвала дойдоха като благ мехлем за възпалена рана. Може би затова беше пощадена за непокорството си, може би затова някои богове се бяха смилили над нея и й бяха подсказали как да се измъкне от хватката на вратата. Защото беше преценила Сиванму милостиво и мъдро. Тъй като бе простила на момичето за нахалството, те бяха простили и на нея, макар и отчасти, за собственото й безсрамно предизвикателство.

„Сиванму не се разкайва за нахалството си — помисли си Цинджао. — Аз също няма да съжалявам за решението си. Не бива да позволявам баща ми да бъде провален само защото не мога да открия (или измисля) небожествено обяснение за изчезването на Лузитанската флотилия. И въпреки това, как мога да се противопоставя на боговете? Те са скрили или унищожили флотилията. И делата на боговете трябва да бъдат приемани от покорните им слуги, въпреки че остават скрити за безбожниците от другите светове.“

— Татко — каза Цинджао. — Трябва да поговорим за задачата ми.

Баща й не разбра правилно колебанието й.

— Можем да говорим пред Сиванму. Тя вече е твоя доверена прислужница. Първото възнаграждение вече е изпратено на баща й, първата бариера срещу издаване на тайни вече й е внушена. Можем да й имаме доверие.

— Да, татко — каза Цинджао; всъщност тя отново бе забравила за присъствието на Сиванму. — Татко, знам кой е скрил Лузитанската флотилия. Трябва обаче да ми обещаеш, че няма да казваш на Междузвездния конгрес.

Баща й, обикновено спокоен човек, я изгледа изненадано:

— Не мога да обещая такова нещо. Недостойно е да се проявя като такъв нелоялен слуга.