Орсън Кард - Ксеноцид

Отначало ликуваше, ако успееше да отложи ритуала с минута — а когато най-после волята й се прекършеше, боговете я наказваха, като правеха задачата й по-трудна и мъчителна от обикновено. Тя обаче не искаше да се предава. Тя беше дъщерята на Хан Фейдзъ, нали? И с годините научи онова, което знаеше баща й: че човек може да живее с нуждата, да я потиска, често с часове, като ярък пламък, затворен в кутийка от прозрачен нефрит, опасен, ужасен огън от боговете, изгарящ сърцето й.

Сетне, когато останеше сама, тя можеше да отвори кутийката и да пусне огъня на свобода, не като внезапно, унищожително изригване, а бавно, постепенно, изпълвайки се със светлина, докато навежда глава над жилките на дъските или над свещения леген, търкайки тихо и последователно ръцете си пемза, луга и алое.

Така тя промени настоятелния вик на боговете в лично, дисциплинирано преклонение. Губеше самообладание само в редки моменти на объркване и тогава се хвърляше на пода а присъствието на някой учител или гост. Приемаше това унижение като способ на боговете да й напомнят, че властта им над нея е абсолютна, че успехите й в постигането на самоконтрол са й позволени само за тяхно забавление. Тя бе доволна от тази частична свобода. Все пак доста нескромно би било да си мисли, че може да постигне съвършения самоконтрол на баща си. Неговото необикновено благородство се коренеше в това, че боговете го уважаваха и затова не изискваха от него публично самоунижение; тя не бе сторила нищо, за да спечел такава почит.

Най-накрая обучението й включваше по един ден на седмица, в който трябваше да участва заедно с обикновените хора в извършването на богоугоден труд. Това, разбира се, не беше ежедневният труд, който се полагаше в канторите и фабриките. Богоугодният труд представляваше изнурителна работа на оризовите поля. Всеки мъж, жена или дете на Път извършваше тази дейност — приведени, нагазили до колене във вода, те садяха и жънеха ориза — налога за гражданството им.

— Така почитаме паметта на предците си — беше обяснил баща й, докато бе още малка. — Показваме им, че никой от нас няма да търси нещо повече от онова, което му се, полага.

Оризът, събран с богоугоден труд, се смяташе за свещен; принасяха го в дар в храмовете и го ядяха на религиозните празници; поставяха го в малки купички като дар за боговете на домашното огнище.

Веднъж, през дванайсетата година на Цинджао, денят бе ужасно горещ и тя бързаше да приключи с работата си върху един научен реферат.

— Не ме карайте да ходя на оризовата нива днес — помоли тя учителя си. — Това, което върша тук, е много по-важно.

Учителят се поклони и излезе, но скоро баща й дойде в ята. Носеше тежък меч и тя изпищя от ужас, когато той го вдигна над главата си. Нима искаше да я убие, задето е произнесла такива богохулни слова? Ала той не я нарани — как можеше да си помисли, че ще го направи? Вместо това мечът се стовари върху компютъра й. Металните части се изкривиха; пластмасата се разпадна на парчета. Машината бе унищожена.

Баща й не повиши глас; изрече почти шепнешком:

— Първо боговете. Сетне предците. После хората. След тона управниците. Накрая себе си.

Това бе най-ясният закон на Пътя. Върху това беше изграден този свят. Тя бе забравила: ако си прекалено зает, за да извършваш богоугоден труд, значи си се отклонил от Пътя.

Цинджао никога нямаше да забрави този урок. С времето тя се научи да обича слънцето, прежурящо превития й гръб, хладната кална вода около краката си, оризовите листа, протягащи се като пръсти от тинята, за да се преплетат с нейните. Покрита с тинята на оризовите ниви, тя никога не се почувства нечиста, защото знаеше, че е мръсна в чест на боговете.

Накрая, на шестнайсетгодишна възраст, обучението й привърши. Оставаше й само да докаже, че е станала зряла жена — задача, толкова важна и трудна, че се поставяше само пред богоизбраните.

Тя се изправи пред великия Хан Фейдзъ в стаята му. Както нейната, тя бе обширно помещение; както в нейната, постелята за спане бе проста, една рогозка на пода; както нейната, по-голямата част от обзавеждането се състоеше от маса с компютър. Тя никога не беше влизала в стаята на баща си, без да завари нещо на дисплея над компютъра: диаграми, триизмерни модели, времеви симулации, думи. Най-често обикновени думи. Букви или йероглифи, плуващи във въздуха върху симулирани страници, движещи се надолу и нагоре, едни до други, за да може баща й да ги сравнява.

В стаята на Цинджао останалото пространство бе свободно. Тъй като на баща й не му се налагаше да проследява дървесинни жилки по дъските, той не изпитваше нужда да живее в такива строги лишения. Въпреки това обзавеждането му беше скромно. Една черга — при това без прекалено много шарки. Една ниска масичка със статуетка отгоре. Голи стени с една-единствена картина. И тъй като помещението бе огромно, всеки от тези предмети изглеждаше изгубен в безкрая, като далечен плач в пустинята.