Орсън Кард - Ксеноцид

Тя можеше да мисли по различни проблеми едновременно, но съществуваха приоритети, различни нива на внимание. Миро не искаше размислите й върху собствената й природа да се извършат на някое ниско равнище на вниманието й.

— Ще му отделя.

— Значи ще помислиш. Нали?

Тя запази мълчание за известно време. Отначало той реши, че разговорът е приключил. Опита да си представи какъв би бил животът му в това тяло, но без Джейн. Можеше да я загуби още преди да пристигнат на Лузитания. И в такъв случай това пътуване щеше да се окаже най-ужасната грешка в живота му. Пътувайки със скоростта на светлината, той пропускаше трийсет години планетно време. Трийсет години, които можеше да прекара с Джейн. След толкова време може би щеше да приеме по-лесно загубата й. Да я загуби сега обаче, само няколко седмици след като я бе срещнал… Обзе го самосъжаление. Очите му се изпълниха със сълзи.

— Миро.

— Какво?

— Как можеш да мислиш за нещо, за което никой досега не е мислил?

Отначало той не разбра.

— Миро, как мога да измисля нещо, което не е логично заключение от фактите, които хората вече са си обяснили и описали някъде?

— Ти постоянно мислиш за всякакви неща.

— Опитвам се да си представя нещо невъобразимо. Опитвам се да намеря отговори на въпроси, които хората никога не са си задавали.

— Можеш ли да го направиш?

— Ако не мога да измисля нещо оригинално, това означава ли, че съм само една компютърна програма, излязла от контрол?

— По дяволите, Джейн, повечето хора не успяват да измислят нищо оригинално през целия си живот. — Той се изсмя тихо. — Това означава ли, че са само спуснали се дърветата маймуни, излезли от контрол?

— Ти плачеше.

— Да.

— Май не вярваш, че мога да намеря изход. Мислиш, че… ще умра.

— О, вярвам, че можеш да намериш начин! Наистина. Това обаче не намалява страха ми.

— Страх, че аз ще умра.

— Страх, че ще те загубя.

— Толкова ли ще е ужасно? Да ме загубиш?

— О, Боже! — прошепна той.

— Колко ще скърбиш за мен? Час? Един ден? Година?

Какво искаше тя от него? Уверение, че когато умре, някой ще си спомни за нея? Че някой ще скърби за нея? Защо се съмняваше в това? Не го ли познаваше вече достатъчно? Може би тя бе достатъчно близка до хората, за да се нуждае от уверения за неща, които вече знаеше.

— Завинаги — отвърна той.

Сега тя се разсмя. Игриво.

— Ти няма да живееш толкова.

— Не можеш да си сигурна.

Джейн млъкна и не се обади повече. Миро остана сам с мислите си.

Валънтайн, Якт и Пликт обсъждаха току-що наученото, опитвайки се да решат какво може да означава то, какво може да се случи. Единственият извод, до който стигнаха, бе, че след като бъдещето не може да се предвиди, най-добре е да се надяват, че най-лошите им страхове са по-малко вероятни от най-добрите им надежди. Не лежи ли точно това в основата на битието?

— Да — съгласи се Пликт. — Ако не броим изключенията.

Типично за Пликт. Когато не преподаваше, тя говореше малко, но когато говореше, винаги слагаше край на разговора. Тя стана и се запъти към безнадеждно неудобното си легло; както обикновено, Валънтайн опита да я убеди да се върне на другия кораб.

— Варсам и Ро не искат да им се мотая в стаята — възрази Пликт.

— Напротив, нямат нищо против.

— Валънтайн — прекъсна я Якт, — Пликт не иска да се връща на другия кораб, защото не иска да изпусне нещо интересно.

— О.

Пликт се усмихна:

— Лека нощ.

Не след дълго Якт също си тръгна от мостика. Преди да излезе, той постави ръка на рамото на Валънтайн.

— Идвам след малко — успокои го тя.

И наистина имаше намерение да го последва веднага. Вместо това обаче остана на мостика, замислена, опитвайки се да си представи вселена, в която никое същество от нечовешки произход няма да бъде заплашено от изчезване. Царицата на кошера, пекениносите, а сега и Джейн, единствена от вида си, може би единствената, която можеше да съществува някога. Истински връх на разумния живот и въпреки това позната само на неколцина избрани. И всички те — заплашени да бъдат изтрити от лицето на вселената.

Най-после Ендър щеше да осъзнае, че това е естественият ход на събитията, че той може би не е отговорен за унищожението на бъгерите преди три хиляди години, както винаги си беше мислил. Ксеноцидът може би бе заложен във вселената. Никаква милост, дори за най-великите участници в играта.

Как можеше да си е мислила друго? Защо трябваше разумните същества да бъдат застраховани срещу изчезване, което е заплашвало всеки вид, появил се на света?