Орсън Кард - Ксеноцид

Думите на Джейн накараха сърцето на Миро да се свие. Тя можеше да спре флотилията, нямаше съмнение. Конгресът бе снабдил някои от корабите си с ДМ устройството, но те още нямаха заповед да го използват. Не можеха да изпратят нареждането, без Джейн да разбере, и с пълното си владеене на всички ансибални комуникации тя можеше да го прекъсне, преди да бъде предадено.

Проблемът беше в това, че не можеше да го направи, бе: Конгресът да разбере за съществуването й — или поне да усети, че нещо не е наред. Ако флотилията не потвърди, че е при ела заповедта, нареждането щеше да бъда изпратено отново. Колкото повече блокираше тя комуникациите, толкова по-ясно щеше да става, че някой притежава невероятна власт върху ансибалните компютри.

Тя можеше да го избегне, като изпрати фалшиво потвърждение, но в такъв случай щеше да се наложи да следи всички комуникации между отделните кораби на флотилията и между нея и планетно базираните станции, за да поддържа илюзията, че войската е приела заповедта за унищожение. Въпреки огромните си способности тя скоро щеше да загуби контрол — можеше да следи едновременно стотици, дори хиляди връзки, но на Миро не му бе нужно много време, за да си даде сметка, че не е по силите й да наблюдава всички комуникации, необходими за това, дори да не се занимава с нищо друго.

По един или друг начин тайната й щеше да бъда разкрита. И докато Джейн излагаше плана си, Миро осъзна, че е права — най-лесното решение, това, което криеше най-малка опасност да издаде съществуванието си, бе просто да прекъсне всички ансибални връзки между флотилията и планетно базираните станции и между отделните кораби. Да изолира всички бойни машини и да остави екипажите да недоумяват какво става, при което щяха да са принудени да изпълняват първоначалните заповеди. Тоест или щяха да се отклонят, или да пристигнат на Лузитания без разрешение да използват „Докторчето“.

Междувременно Конгресът щеше да разбере, че е станало нещо нередно. Вероятно, при цялата бюрокрация на тази институция, никой нямаше да се досети какво. Накрая обаче всички щяха да си дадат сметка, че няма логично човешко обяснение за случилото се. Някой щеше да се досети, че Джейн, или някой като нея, съществува и че прекъсването на ансибалните връзки ще го унищожи. Стане ли това, тя неминуемо щеше да умре.

— Може би можеш да ги спреш по друг начин — настоя Миро. — Да се намесиш в междупланетните връзки и така да ги принудиш сами да прекъснат комуникациите.

Никой не отговори. И той знаеше защо — тя не можеше д се меси в ансибалните връзки вечно. Накрая правителството на всяка планета щеше да стигне само до съответния извод.

Тя можеше да живее в постоянно напрежение с години, десетилетия, поколения, но колкото повече усилия хвърляше, толкова повече хора щяха да я намразят и да се страхуват от нея. Накрая пак щяха да я убият.

— Да се издаде книга тогава — не се отказваше Миро. — Нещо като „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Или „Животът на Човек“. Говорителя на мъртвите може да я напише. Да ги убеди да не го правят.

— Може би — съгласи се Валънтайн.

— Тя не може да умре — настояваше Миро.

— Знам, че не можем да искаме от нея да поема този риск. Но ако това е единственият начин да спасим Царицата на кошера и пекениносите…

Миро беше бесен:

— Не можеш да определяш нейната съдба! Какво е за теб Джейн? Една програма. Тя обаче е реална, не по-малко истинска от Царицата на кошера, не по-малко от който и да е от прасенцата…

— Още по-реална за теб, предполагам.

— Не по-малко. Забравяш, че познавам прасенцата като свои братя…

— Приемаш обаче възможността да бъдат унищожени като морална необходимост.

— Не изкривявай думите ми!

— Аз ги изправям. Ти можеш да приемеш да ги загубиш, защото те вече са загубени за теб. Загубата на Джейн обаче…

— Това, че ми е приятелка, да не означава, че не мога да се застъпя за нея? Нима решенията за живот и смърт трябва да се взимат от непознати?

Гласът на Якт, тих и плътен, прекъсна спора им:

— Успокойте се, и двамата. Няма вие да взимате това решение. Това е право само на Джейн. Само тя може да определи цената на собствения си живот. Не съм философ, но разбирам това.

— Добре казано — съгласи се Валънтайн.

Миро знаеше, че Якт е прав — Джейн трябваше да реши. Не можеше обаче да го приеме, защото знаеше какво ще е решението й. Да оставят избора на нея, беше все едно да я помолят да го направи. И все пак в крайна сметка изборът щеше да е неин. Дори нямаше да се наложи да я пита какво е решила. За нея времето течеше толкова бързо, особено сега, когато се движеха със скорост, близка до светлинната, че сигурно вече бе взела решението.