Орсън Кард - Ксеноцид

А теорията й хареса достатъчно, за да й се прииска да е вярна. Възможно ли бе от трилионите влюбени, които си нашепваха: „Ние сме едно цяло“, някои да са прави? Милиардите семейства, сплотени като една душа… колко красиво би било наистина да са такива.

Якт обаче не беше особено впечатлен от идеята:

— Мислех, че не би трябвало да говорим за съществуването на Царицата на кошера. Мислех, че това е тайна на Ендър.

— Няма проблем — успокои го Валънтайн. — Всички, присъстващи тук, знаем.

Той обаче не мирясваше:

— Смятах, че отиваме на Лузитания да помогнем в борбата срещу Междузвездния конгрес. Какво общо има това с устройството на света?

— Може би нищо. Може би много — отвърна Валънтайн.

Якт скри лице в дланите си, сетне, когато отново я поглед на, на устните му грееше многозначителна усмивка.

— Не съм те чувал да казваш нещо толкова дълбокомислено, откакто сме тръгнали от Трондхайм.

Това я порази, най-вече защото съзнаваше какво означава. След всички тези години дали Якт все още я ревнуваше от Ендър? Още ли ненавиждаше мисълта, че тя може да се интересува от неща, несвързани по никакъв начин с него?

— Когато той замина, аз останах — промълви.

Всъщност искаше да каже: „Аз преминах единственото изпитание, което има значение. Защо още се съмняваш в мен?“

Якт се стъписа. Това бе една от добрите му черти: щом усетеше, че е сгрешил, веднага отстъпваше.

— А когато реши да заминеш, аз дойдох с теб — напомни.

Това означаваше: „Аз съм с теб. Не те ревнувам вече от Ендър. Извинявай, че така ти се троснах.“

По-късно, когато останат насаме, щяха да си кажат открито тези неща. Нямаше да допуснат да кацнат на Лузитания с подозрения и ревност.

Миро, разбира се, изобщо не забеляза, че Валънтайн и Якт вече са сключили примирие. Бе усетил само напрежението между тях и сметна, че той е причината за него.

— Съжалявам — измънка. — Не исках да…

— Няма нищо — успокои го Якт. — Аз прекрачих границата.

— Няма граници — усмихна се Валънтайн. Якт й отвърна с усмивка.

Това бе необходимо на Миро; той видимо се успокои.

— Продължавай — подкани го Валънтайн.

— Да приемем всичко това за даденост — намеси се образът от екрана.

Валънтайн не успя да се сдържи — изсмя се с глас. Отчасти — защото цялата мистична теория за филотите като градивна част на душата бе прекалено абсурдна, за да бъде асимилирана. Отчасти за да разсее напрежението на Якт.

— Съжалявам — извини се веднага. — Това е прекалено много, за да се приеме за „даденост“. Ако обаче това е само встъплението, чудя се какви ще са крайните изводи.

Миро разбра причината за смеха й и отвърна с усмивка:

— Имах предостатъчно време за мислене. Това всъщност бяха размишленията ми за естеството на живота. Че всичко във вселената е поведение. Има обаче още нещо, което искам да ти разкажа. А също и да те попитам. — Той се обърна към Якт: — А това има много общо със спирането на Лузитанската флотилия.

Якт се ухили:

— Радвам се, че от време на време ми подхвърляте по някое и друго кокалче.

— Ще имаш късмет, ако след като останем насаме, ти счупя само „някое и друго“ кокалче — засмя се Валънтайн.

Лицето на съпруга й грейна.

— Започвай, Миро — подкани Валънтайн младия мъж.

Компютърният образ отново заговори:

— Ако цялата реалност се гради върху поведението на филотите, очевидно повечето от тях са достатъчно силни или „умни“ само за да се свържат в мезони или да сглобят някой неутрон. Много малко от тях имат такава сила на волята, че да бъдат живи, да управляват цял организъм. И един съвсем нищожен процент са достатъчно силни, за да контролират (не да бъдат) разумен организъм. Ала въпреки това дори най-сложното и интелигентно мислещо същество (Царицата на кошера например) е изградено върху един-единствен филот, като всички останали. То получава идентичността и живота си от определената роля, която играе във Вселената, но си остава в същността си филот, нищо друго.

— Моята самоличност, моята воля — да са една субатомна частица? — не искаше да приеме Валънтайн.

Якт се усмихна:

— Забавна идея. Аз и обувката ми сме братя.

Миро се усмихна кисело. Компютърният образ обаче отговори:

— Ако една звезда и водородният атом са братя, тогава да, съществува родство между теб и обикновените предмети като обувката ти например.

Валънтайн забеляза, че Миро не дава беззвучни команди на компютъра, преди образът от дисплея да отговори. Как програмата бе успяла да стигне до тази аналогия? Валънтайн никога не беше чувала за програми, водещи такива сложни разговори самостоятелно.