Орсън Кард - Ксеноцид

— Да, да — продължи Миро; този път заговори със собствената си уста. — Не това обаче имах намерение да обсъждам. Говорехме за живота.

Компютърният глас, гласът на безупречния млад мъж от дисплея, продължи:

— Филотичните връзки на веществата, изграждащи скалите и пясъка например, свързват директно молекулата с центъра на планетата. Когато обаче молекулата е включена в жив организъм, филотичният й лъч се премества. Вместо да я свърже с центъра на планетата, той се преплита с връзката на отделната клетка, а лъчите на отделните клетки са вплетени една в друга така, че всеки организъм да има едно-единствено филотично влакно, свързано с централната филотична връв на планетата.

— Това показва, че всеки отделен организъм има някакво значение от физична гледна точка — намеси се Валънтайн.

Тя бе писала такава статия веднъж в опит да разбули част от тайнствеността около филотите, като в същото време правеше някои предложения за устройството на обществото.

— Само че от това няма никаква практическа полза, Миро. Нищо не може да се извлече от това. Филотичните връзки на живите организми просто съществуват. Всеки филот е свързан с нещо и чрез него с нещо друго, което пък го свързва с трето — живите клетки и организми са просто две нива на тази взаимосвързаност.

— Да — съгласи се Миро. — Следователно всичко живо се свързва.

Валънтайн кимна. Вероятно не можеше да се докаже, но ако Миро искаше да основе на това твърдение умозаключенията си, тя нямаше нищо против.

Компютърният образ на Миро отново поде:

— Аз размишлявах за продължителността на свързването. Когато една цялостна структура се разруши — както при разпадането на една молекула например, — старите филотични връзки се запазват за известно време. Частиците, които вече не са физически свързани, остават свързани филотично за определен период. И колкото по-малки са те, толкова по-дълго след разпадането на първоначалната структура продължава това и толкова по-бавно отделните фрагменти образуват нови връзки.

Якт се намръщи:

— Мислех, че малките неща са по-бързи.

— Това е обратноинтуитивно — отбеляза Валънтайн.

— След ядрен разпад на филотичните лъчи са им необходими часове, за да се преразпределят — продължи образът от монитора. — Ако разбием частичка, по-малка от атома, за това ще е нужно още повече време.

— Точно така работят ансибалите — вметна истинският Миро.

Валънтайн го погледна изпитателно. Защо веднъж говореше със собствения си глас, а друг път — чрез компютъра? Беше ли програмата под негов контрол, или не?

— В основата на ансибалите стои това — продължи компютърният образ, — че ако сложиш един мезон в магнитно поле, ако го разделиш и отдалечиш двете части на каквото си искаш разстояние, филотичните нишки все още ще ги свързват. И тази връзка е моментална. Ако едната половина се завърти или започне да вибрира, движението се предава по връзката между тях и може да се отчете при другата половина в същия момент. За предаването на промяната по цялата дължина на филотичния лъч не е необходимо практически никакво време. Никой не знае защо е така, но всички са доволни, че става. Без ансибалите не може да съществува смислена комуникация между отделните човешки светове.

— По дяволите, то и сега няма смислена комуникация — възкликна Якт. — И ако не бяха ансибалите, сега никакви войски нямаше да отиват към Лузитания.

Валънтайн не слушаше съпруга си. Тя наблюдаваше Миро. Този път забеляза как движи устни, леко, безшумно. Нямаше съмнение — след като той даде мълчаливата си команда, компютърният образ отново заговори. Той наистина подаваше команди. Колко абсурдно бе да си помисли друго — кой друг можеше да управлява компютъра?

— Има си зависимост — продължи образът от дисплея. — Колкото по-сложна е структурата, толкова по-бърз е отговорът на промяната. Сякаш колкото по-малка е една частица, толкова е по-„глупава“, затова по-бавно възприема факта, че вече е част от друга структура.

— Сега приписваш човешки качества на неодушевени предмети — отбеляза Валънтайн.

— Може би да, може би не — каза Миро.

— Човешките същества са организми — продължи компютърният образ. Човешките филотични връзки обаче надминават връзките на всяка друга форма на живот.

— Сега повтаряш теории, дошли от Ганг още преди хиляда години. Никой не е успял да получи задоволителни резултати от тези експерименти.

Някои учени — индуси, всичките дълбоко религиозни — твърдяха, че са успели да докажат, че човешките филотични връзки, за разлика от тези на останалите организми, не се вплитат директно във филотичиата връв на планетата. Твърдяха, че лъчите на отделните човешки индивиди се събират с лъчите на други човеци, най-често на роднини, но понякога и между учители и ученици или близки сътрудници — включително самите учени. Гангеанците заключаваха, че тази разлика между човеците и останалите организми доказва, че душите на някои хора са издигнати буквално на по-висше ниво, по-близко до съвършенството. Вярваха, че усъвършенстващите се се сливат в едно цяло, както всички живи същества представляват едно цяло с вселената.