Орсън Кард - Ксеноцид

Валънтайн нямаше нищо против тази липса на възможност за уединение. Вече не хвърляше толкова много усилия в писането на подривни статии; чувстваше, че по-важното сега е да опознае Миро — а чрез него и Лузитания. Хората там, пекениносите и най-важното, роднините на Миро — защото Ендър се беше оженил за Новиня, майката на инвалида. Валънтайн, разбира се, успяваше да извлече много от тази информация — тя не би могла да остане историк и биограф толкова много години, без да научи как да извлича важни знания от откъслечни сведения.

Самият Миро се беше оказал истинска златна мина. Бе раздразнителен, троснат, объркан и пълен с омраза към осакатеното си тяло, но всичко това беше разбираемо — нещастието му се бе случило само няколко месеца по-рано и той още не можеше да се нагоди. Валънтайн не се тревожеше за бъдещето му — виждаше у него мъж с много силна воля, човек, който не се предава лесно. Той щеше да се нагоди и да оцелее.

Това, което най-много я интересуваше, бе начинът му на мислене, физическата му ограниченост сякаш беше освободила разума му. Веднага след травмата той бил почти напълно парализиран. Не можел да прави нищо, освен да лежи и да мисли. Разбира се, повечето от времето си бе прекарал в самосъжаление, в премисляне на грешките си, в мечти за бъдещето, което не можеше да има. Ала бе отделил и достатъчно време на теми, по които обикновените хора не се замислят. И точно това опитваше да измъкне Валънтайн от него на този трети ден от съвместното им пътуване.

— Повечето хора дори не се замислят за това, поне не сериозно, а ти си го обмислил — подканяше го тя.

— Това, че съм мислил, не означава, че знам нещо.

Тя вече бе свикнала напълно с гласа му, макар че речта му понякога беше влудяващо бавна. На моменти й бяха нужни огромни усилия, за да не издаде признаците на разсейване.

— Естеството на природата — намеси се Якт.

— Източниците на живота — добави Валънтайн. — Ти каза, че си мислил за това, какво означава да си жив, и аз искам да науча изводите ти.

— Как е устроена вселената и какво правим ние в нея — засмя се Миро. — Доста налудничава тема.

— Веднъж попаднахме сред плаващи ледове с корабчето ни и стояхме две седмици в снежна виелица без никакъв източник на топлина — сподели Якт. — Съмнявам се, че можеш да измислиш нещо, което да ми прозвучи налудничаво.

Валънтайн се усмихна. Якт не беше учен и размишленията му обикновено се ограничаваха с предотвратяването на дрязги в екипажа и улавянето на достатъчно риба. Той обаче знаеше, че жена му иска да накара Миро да излезе от черупката си, и затова се стараеше да предразположи младия мъж, да му даде да разбере, че го приемат сериозно.

Много важно бе точно Якт да направи това, защото Валънтайн (а и самият Якт) беше забелязала как го гледа Миро.

Якт можеше да е остарял, но ръцете, краката и раменете му бяха още яки като на рибар и гъвкавостта на тялото му проличаваше при всяко движение. Миро веднага го беше коментирал, прямо, с израз на възхищение:

— Имаш телосложение на двайсетгодишен.

Валънтайн се досети за ироничното допълнение, което Миро запази за себе си: „Докато аз, който наистина съм млад, имам тяло на страдащ от артрит деветдесетгодишен старец.“ С други думи, Якт означаваше нещо за Миро — олицетворяваше бъдещето, което можеше да очаква младежът. Възхищение и завист. Миро никога не би отворил душата си пред Якт, ако бившият моряк не се беше постарал в думите му да личат само уважение и интерес към инвалида.

Пликт, разбира се, седеше настрана, сякаш нямаше нищо общо с тях, като невидима.

— Добре — склони Миро. — Размисли за естеството на реалността и душата.

— Теология или метафизика? — попита Валънтайн.

— Главно метафизика. И физика. В нито едно от двете не съм специалист. И това не са разсъжденията, заради които си искала да ме видиш.

— Всъщност аз никога не знам какво може да ми е от полза.

— Добре — съгласи се Миро; пое си дълбоко въздух, сякаш да събере смелост да започне. — Нали знаеш за свързването на филотите?

— Знам онова, което е известно на всички. И че през последните две хиляди и петстотин години изследванията не са довели до нищо, защото с филотите не може да се експериментира.

Това беше старо откритие от времето, в което учените с мъка успяваха да догонват развитието на техниката. Студентите по физика трябваше да запаметят няколко фундаментални постановки: филотите са основна градивна единица на материята и енергията, филотите нямат нито маса, нито инерция, филотите имат само местоположение, времетраене и връзки. И всички знаеха в какво се изразява свързването на филотите. Благодарение на това работеха ансибалите, то позволяваше моменталното комуникиране между светове и космически кораби, отстоящи на милиони светлинни години едни от други. Никой обаче не знаеше защо става така и тъй като с филотите не можеше да се работи, експериментирането с тях бе почти невъзможно. Те можеха само да бъдат наблюдавани, и то единствено чрез връзките им.