Орсън Кард - Ксеноцид

Отначало помисли да използва робата си — да я натъпче в гърлото си, за да се задуши, или да я стегне около шията си, но тя беше твърде мръсна, за да я докосне, прекалено омазана с лой. Трябваше да намери друг начин.

Цинджао се приближи до стената, облегна се на нея. Твърдо дърво. Тя удари с все сила глава о него. Проряза я силна болка, зави й се свят и тя се свлече на земята. Главата я болеше. Стаята се въртеше бавно пред очите й. За момент тя забрави мръсотията по ръцете си.

Облекчението обаче не трая дълго. Тя забеляза малко по-тъмното петно върху блестящата, полирана повърхност, където се беше отпечатала лойта от челото й. Боговете не й даваха мира, не спираха да повтарят колко е нечиста. Толкова малко болка нямаше да изтрие греха й.

Тя отново удари глава в стената. Този път болката не беше толкова силна. Тя повтори отново и отново — и си даде сметка, че против волята й тялото й намаляваше силата на удара, отказваше да си причини болка. Това й помогна да разбере защо боговете я смятат за толкова недостойна — тя бе прекалено слаба, за да накара тялото си да се подчинява.

Е, не беше все пак толкова безпомощна. Можеше да излъже тялото си така, че да й се подчинява.

Цинджао избра най-голямата статуя, може би три метра на височина. Представляваше разкрачен мъж от бронз, вдигнал меч над главата си. Имаше достатъчно издатини, по които да се покачи. Ръцете й се хлъзгаха, но тя не се отказа, докато не стъпи на раменете на статуята, придържайки се с една ръка за шлема, а с другата за меча.

За момент, когато докосна меча, помисли да пререже гърлото си на него — това щеше да спре дишането й, нали? Само че острието само приличаше на такова. Изобщо не беше остро, а и тя нямаше как да извие врата си под подходящ ъгъл. Затова реши да се придържа към първоначалния си план.

Пое няколко пъти дълбоко дъх, събра ръце зад гърба си и скочи напред. Щеше да се приземи върху главата си; това щеше да сложи край на нечистотата й.

Докато подът се приближаваше обаче, тя загуби самообладание. Изкрещя, почувства как ръцете й се освобождават въпреки волята й и закриват главата й, за да омекотят падането. „Твърде късно“ — помисли си тя с мрачно задоволство и в този момент главата й се удари о пода и всичко потъна в мрак.

Цинджао се събуди с тъпа болка в ръката и остро прорязване при всяко движение на главата. Беше жива. Когато отвори очи, забеляза, че в стаята е по-тъмно. Нощ ли беше вече? Колко бе спала? Не можеше да движи лявата си ръка, онази, която я болеше; забеляза грозно червено натъртване на рамото си и предположи, че го е счупила при падането.

Видя също така, че ръцете й още са омазани с лой, и се почувства непоносимо мръсна — присъдата на боговете. Все пак май не е трябвало да опитва да се самоубива. Боговете нямаше да я оставят да се отърве толкова лесно от присъдата им.

„Какво да направя? — запита ги тя. — Как да се пречистя пред вас, о, богове? Ли Цинджао, моя предшественичке на сърцето, кажи ми как да стана достойна, за да приема присъдата на боговете!“

Изведнъж в съзнанието й изникнаха словата на любовната песен на Ли Цинджао „Раздяла“. Тя бе една от първите, които баща й я бе накарал да запомни още на тригодишна възраст, съвсем малко преди да й съобщят, че майка й скоро ще умре. Стихотворението бе много подходящо в сегашния случай, защото не беше ли тя разделена от благословията на боговете? Не трябваше ли да се върне при тях, за да я приемат те като истинските богоизбрани?

някой изпрати

любовна бележка

с редици завръщащи се гъски

и когато луната изпълни

моя западен прозорец

когато цветчетата танцуват

над ромолящия поток

отново аз мисля за теб

двама

живеем в тъга

разделени

болка която не може да мине

но щом аз сведа очи

сърцето ми по-силно тупти

Луната, изпълваща западния прозорец, говореше, че това стихотворение е писано в името на някой бог, не за обикновен любовник — споменаването на запада винаги символизираше намесата на боговете. Ли Цинджао бе отговорила на молбата на малката Хан Цинджао и й беше изпратила това стихотворение, за да й подскаже как да излекува неизлечимата си болка — чувството на омърсеност върху плътта си.

„Какво е любовната бележка? — размишляваше Цинджао. — Редици от завръщащи се гъски; само че в тази стая няма гъски. Цветчета, танцуващи над ромолящ поток; само че тук няма нито цветя, нито поток.“

„Но щом аз сведа очи, сърцето ми по-силно тупти.“ Това беше разковничето, отговорът, и тя веднага го разбра. Бавно, внимателно Цинджао се обърна по корем. Неволно се опря на лявата си ръка и през рамото й премина такава силна болка, че тя замалко да изпадне пак в безсъзнание. Накрая застана на колене, с наведена глава, опряна на дясната си ръка. Сведе очи. Стихотворението обещаваше, че това ще помогне на сърцето й да затупти по-силно.