Орсън Кард - Ксеноцид

— Те не страдат — беше я успокоил баща й първия път, когато сподели мислите си с него. — Чувстват се горди, че им е оказана такава чест. Това е един от начините да покажеш почитта си към боговете — когато богоизбраният отива в храма, прави го върху раменете на вярващите в Пътя.

— Ама аз раста с всеки изминал ден — бе възразила Цинджао.

— Когато станеш прекалено тежка, или ще ходиш сама, или ще се возиш в собствена носилка — отвърна баща й; не обясни само, че ще има собствена носилка единствено ако боговете изберат да й говорят. — А ние ще покажем своята човечност, като се стараем да останем слаби и леки, за да не товарим излишно носачите.

Това беше шега, разбира се, защото шкембето на баща й, ако не огромно, беше порядъчно голямо. Урокът, скрит в тази шега обаче, беше верен: богоизбраният никога не трябва да представлява бреме за обикновените жители на Път. Хората трябва винаги да са благодарни, не да роптаят, че боговете са избрали гласовете им да се чуват точно в техния свят.

Сега обаче Цинджао бе по-загрижена за изпитанието, което й предстоеше. Знаеше, че я водят на изпит.

— Много деца се обучават от родителите си как да се преструват, че боговете им говорят — обясни баща й. — Трябва да докажеш, че боговете наистина са избрали теб.

— Искам да ме оставят на мира.

— И още повече ще го искаш по време на изпита — отбеляза баща й.

Гласът му бе изпълнен със съчувствие. Страхът на Цинджао нарасна.

— Обикновените хора виждат само силата и привилегиите ни и ни завиждат — продължи той. — Не знаят за големите страдания на онези, които чуват гласа на боговете. Ако боговете наистина са те избрали да ти говорят, Цинджао, ти ще се научиш да търпиш страданието, както нефритът понася острието на скулптора и грубата шкурка на полировача. Благодарение на него ти ще заблестиш. Защо иначе съм те нарекъл Цинджао?

Цинджао — „Величествено ярка“, това означаваше името. Така се казваше и една велика поетеса от древния Китай. Писала бе песните си на възраст, в която само мъжете се ползвали с уважение, и въпреки това била почитана като най-изтъкната сред поетите на времето си. „Лека мъгла и гъсти облаци, мрак цари цял ден“ — така започваше стихотворението на Ли Цинджао „Двойна октава“. Точно така се чувстваше Цинджао сега.

И как свършваше стихотворението? „Сега завесата ми се повдига от западния вятър. Аз станах по-лека от този златист листец.“ Такъв ли щеше да е и нейният край? Дали предшественичката на сърцето й не искаше да каже с това стихотворение, че мракът, спускащ се над нея сега, ще се вдигне едва когато боговете дойдат от запад, за да вдигнат ефирната златиста душа от тялото й? Ужасна бе тази мисъл за смъртта сега, когато беше едва на седем; и въпреки това тя не преставаше да размишлява: „Ако умра скоро, по-рано ще видя майка си, а може би дори и самата велика Ли Цинджао.“

Изпитът й обаче нямаше нищо общо със смъртта или поне не би трябвало да има. Всъщност беше доста лесен. Баща й я въведе в голяма зала, където бяха коленичили трима стари мъже. Или поне приличаха на мъже — може и да бяха жени. Бяха толкова стари, че всеки признак на пола им бе изчезнал. Имаха съвсем рядка бяла коса, никакви бради и носеха дрехи, подобни на безформени чували. По-късно Цинджао щеше да научи, че това са евнусите на храма, останали от старите времена, преди Междузвездният конгрес да се намеси в техния свят и да забрани дори доброволното самоосакатяване в служба на религията. Сега те представляваха мистериозни призрачни създания, които я докосваха, опипваха дрехите й.

Какво търсеха? Намериха пръчиците й за хранене от абаносово дърво и ги отделиха настрана. Свалиха колана от кръста й. Свалиха чехлите й. По-късно щеше да научи, че й ги взимат, защото други деца изпадали в такова отчаяние по време на изпита, че се самоубивали. Едно пъхнало пръчиците за хранене в носа си и се хвърлило на пода, за да се забият в мозъка му. Друго се обесило с колана си. Трето нагълтало единия си чехъл и така се задушило. Успешните опити за самоубийство явно бяха редки, но като че се случваха винаги при най-умните деца и главно с момичета. Затова сега взимаха от Цинджао всичко, с което се знаеше, че може да се извърши самоубийство.

Старците излязоха. Бащата на Цинджао коленичи пред нея и заговори, гледайки я в очите:

— Трябва да разбереш, Цинджао, че ние всъщност не изпитваме теб. Нищо, което направиш по своя воля, не може да промени резултата от изпитанието. Ние проверяваме боговете, за да видим дали наистина са решили да говорят на теб. Ако е така, те ще намерят начин да ни дадат знак, ние ще го видим и ти ще излезеш от тази стая като богоизбрана. Ако не, ще се освободиш от гласовете им завинаги. Не мога да ти кажа за кой изход ще се моля повече, защото сам не знам какво да предпочета.