Орсън Кард - Ксеноцид

— Това не прави задачата ни невъзможна, а само по-трудна. Майка ти и сестра ти просто трябва да открият начин за неутрализиране на Десколадата в човешкото тяло и растенията, които са ни нужни за прехрана, без да се нарушава функцията й за трансформиране на пекениносите във възрастни форми.

— И всичко това само за петнайсет години? Не е много вероятно.

— Но не е и невъзможно.

— Да, има известен шанс. И на базата на този шанс ти искаш да спреш флотилията?

— флотилията е изпратена да унищожи Лузитания, независимо дали контролираме Десколадата, или не.

— Пак повтарям, мотивите на правителството не са от значение. Независимо от подбудите унищожението на Лузитания може да се окаже единствената сигурна защита за останалата част от човечеството.

— Аз твърдя, че не си прав.

— Ти си Демостен, нали? Андрю ми го каза.

— Да.

— Значи ти си измислила Класификацията на чуждоземните. Утленингите са чужденци от собствения ни свят. Фрамлингите са чужденци от нашия вид, но от друг свят. Раманите са чужденци от друг вид, но способни да комуникират с нас, да съжителстват с нас. Последни са варелсе; какво са те?

— Пекениносите не са варелсе. Нито Царицата на кошера.

— Да, но Десколадата е. Варелсе. Чужда форма на живот, способна да унищожи човечеството…

— Освен ако не успеем да я обуздаем…

— …с която е невъзможно да общуваме, с която не можем да съжителстваме. Ти си тази, която казва, че в такъв случай войната е неизбежна. Ако някой чужд вид изглежда склонен да ни унищожи и не можем да общуваме с него, не можем да го разберем, ако не можем да го отклоним от пътя му към нас с мирни средства, тогава всички действия с цел предпазването ни от него, включително пълното унищожение на чуждия вид, са оправдани.

— Да.

— Какво ще стане тогава, ако трябва да унищожим Десколадата, но не можем да го направим, без да унищожим всички пекениноси, Царицата на кошера и всички човешки същества на Лузитания?

За изненада на Миро очите на Валънтайн се наляха със сълзи.

— Значи в това си се превърнал.

Тази реплика обърка Миро.

— Кога станах тема на тази дискусия?

— Ти си обмислил всички възможности за бъдещето, добри и лоши, и въпреки това си избрал само тази, в която загърбваш всичките си морални убеждения, в която всеки, когото ти и аз обичаме, трябва да бъде унищожен.

— Не съм казал, че харесвам тази възможност…

— И аз не съм. Казах само, че си се подготвил само за този сценарий. Само че аз не съм. Аз избирам възможността, в която има някаква надежда. Избирам да живея в свят, в който майка ти и сестра ти ще открият начин да обуздаят Десколадата; свят, в който Междузвездният конгрес ще бъде реформиран или сменен; свят, в който никой няма да притежава нито властта, нито желанието да унищожи един цял вид.

— Ами ако грешиш?

— Имам предостатъчно време за отчаяние, преди да умра. Ти обаче не търсиш ли всеки повод за песимизъм? Мога да разбера какво те подтиква към това. Андрю ми разказа, че си бил красив (и все още си, знаеш ли?) и че загубата на пълния контрол върху тялото ти те е наранила дълбоко. Други губят много повече от теб, без да развият такова черногледство.

— Това ли е анализът на личността ми? Познаваме се от половин час, а ти вече ме разбираш напълно, така ли?

— Знам само, че това е най-потискащият разговор, който съм водила в живота си.

— И приемаш, че е така, защото аз съм сакатият. Добре, нека ти кажа нещо, Валънтайн Уигин. Аз вярвам в същите неща, в които и ти. Дори се надявам някой ден да мога да владея тялото си по-пълно от сега. Ако не се надявах, нямаше да мога да живея. Това, което ти разказах сега, не е предизвикано от отчаяние. Казах ти го, защото има такава възможност. И заради тази възможност трябва да сме подготвени за всичко, за да не се окажем изненадани. Трябва да мислим за най-лошото, за да можем да реагираме, ако се случи.

Валънтайн го загледа изпитателно, той сякаш почувства погледа й като леко гъделичкане под кожата си, в мозъка си.

— Да — отвърна тя.

— Какво „да“?

— Да, със съпруга ми ще се преместим тук и ще останем на твоя кораб.

Тя стана и се насочи по коридора към свързващия отсек.

— Защо взе това решение?

— Защото нашият кораб е прекалено населен. И защото определено си струва да се разговаря с теб. И не само за да събера материал за статиите си.

— О, значи съм взел успешно изпита си пред теб.

— Да. А аз взех ли своя?

— Не съм те изпитвал.

— Хайде де! В случай че не си забелязал обаче, аз ще ти кажа — взех го. Иначе нямаше да споделиш с мен всички тези неща.