Орсън Кард - Ксеноцид

От това не се почувства по-добре — все още беше мръсна, все още я болеше. Гледането надолу не й показа нищо друго освен полирани дъски, жилките на дървото описваха криволичещи линии, простиращи се от коленете й до самия край на залата.

Линии. Линии от дървесинни жилки, редици завръщащи се гъски. А не можеха ли шарките на дървото да бъдат сравнени и с течащ поток? Тя трябваше да следва тези линии като редиците завръщащи се гъски; да танцува над тях, като цветче над поток. Това означаваше обещанието в песента: когато сведе поглед, сърцето й щеше да продължи да бие радостно.

Тя намери една особена жилка, линия от тъмни ивици като река през по-светлото дърво, и разбра, че това е потокът, който трябваше да следва. Не смееше да го докосва с пръст — мръсен, недостоен пръст. Трябваше да го следва леко, както гъската докосва въздуха, както цветчето докосва потока. Само очите й можеха да следват линията.

Така тя проследи внимателно ивицата до стената. На два пъти избърза прекалено и я загуби, забрави точно коя следи, но скоро отново я намираше (или поне така си мислеше). Вършеше ли го достатъчно добре? Бяха ли доволни боговете?

Почти, но не съвсем — не можеше да бъде сигурна, че след като е изпуснала ивицата, погледът й отново се е върнал точно на нея. Цветчетата никога не се отклоняват от потока. Тя трябваше да проследи само една жилка, по цялата й дължина. Този път започна от стената и се наведе много ниско, така че да не се разсейва дори от движението на собствената си дясна ръка. Продължи изключително бавно, без да си позволява дори да мигне, въпреки че очите започнаха да я смъдят. Знаеше, че ако изпусне отново ивицата, трябва да се върне и да започне отначало. Трябваше да я проследи от край до край, иначе нямаше да успее да използва силата й, за да изчисти ръцете си.

Стори й се цяла вечност. Позволяваше си да мига, но не неволно. Когато болката в очите й ставаше нетърпима, тя се навеждаше още повече, фиксираше линията с лявото си око и бързо затваряше и пак отваряше дясното. После фиксираше с него ивицата и затваряше другото. Така успя да достигне средата на залата, където дъската свършваше и започваше друга.

Не знаеше дали това е достатъчно, или трябва да избере друга жилка на следващата дъска и да я проследи. Надигна се плахо, за да изпробва боговете, да види дали са доволни. Изправи се още, не почувства нищо; изправи се съвсем — все още й беше леко.

А!, те бяха доволни. Сега лойта върху кожата й не представляваше нищо друго освен малко безобидна мазнина. Нямаше нужда да се мие, засега, защото беше открила как да се пречисти, друг начин да покаже покорството си пред боговете. Тя бавно се отпусна на пода, с усмивка, заплака тихо от радост. „Ли Цинджао, моя предшественичке на сърцето, благодаря, че ми показа пътя. Аз успях да се свържа с боговете; раздялата ни свърши. Майко, отново съм свързана с теб, чиста и достойна. Бели тигре на Запада, вече съм достатъчно чиста, за да докосна козината ти, без да оставя нито следа от нечистотия.“

Изведнъж тя почувства допира на нечии ръце — ръцете на баща й; той я вдигна. По лицето й, по голата кожа на тялото й заваляха сълзите на баща й.

— Ти си жива — заговори той. — Богоизбрана моя, обичана моя, дъще моя, живот мой. Величествено ярка, ти пак блестиш.

По-късно тя щеше да разбере, че по време на изпитанието се е наложило баща й да бъде завързан със запушена уста; че когато се беше качила върху статуята и бе опитала да пререже гърлото си на меча, той се хвърлил толкова силно напред, че се катурнал със стола и ударил главата си в пода. Това се считаше за голяма благосклонност от страна на боговете, защото така не беше станал свидетел на ужасното й падане от статуята. Той плакал за нея през цялото време, докато лежала в безсъзнание. А после, след като се беше свестила и бе започнала да следи жилките на дървото, той първи се досетил какво означава това.

— Вижте — прошепнал. — Боговете й зададоха задача. Боговете й говорят.

Останалите познали знака доста по-късно, защото досега не бяха виждали някой да следи дървесинни жилки. Това не беше записано в „Каталога на божествените гласове“: чакане до вратата; броене през пет; броене на предмети; проверка за случайни убийства; самоизтръгване на нокти; раздиране на собствената кожа; самоскубане; дране по камъни; самоизбождане на очи — всичко това бяха известни задачи от боговете, ритуални действия, с които богоизбраните пречистваха душите си, та боговете да могат да изпълнят разума им с мъдрост. Никой досега не беше чувал за „следене на дървесинни жилки“. Баща й обаче разбра какво прави, назова го и го прибави към „Каталога на божествените гласове“. То завинаги щеше да носи името й, Хан Цинджао, като първата, избрана от боговете да извърши този ритуал. Това я правеше много важна личност.