Орсън Кард - Ксеноцид

— филоти — намеси се Якт. — Ансибали ли?

— Един страничен продукт — поясни Миро.

— Какво общо има това с душата? — поинтересува се Валънтайн.

Миро понечи да отговори, но се смути, вероятно от перспективата да започне дълго изказване с разкривената си, неподчиняваща се на команди от мозъка му уста. Челюстта му се размърда, устните му се раздвижиха бавно. Накрая изрече на глас:

— Не мога.

— Ще те изслушаме — подкани го Валънтайн.

Тя разбираше нежеланието му да започва дълго изказване, но знаеше, че така или иначе ще му се наложи.

— Не — отсече Миро.

На Валънтайн й се щеше да продължи да настоява, но забеляза, че устните му още се движат, макар да не издаваха звук. Нещо шепнеше ли? Ругаеше ли?

Не, разбра тя изведнъж.

Бързо си даде сметка защо е толкова сигурна. Защото бе виждала Ендър да прави абсолютно същото, да движи устни, когато издаваше безшумни команди на компютъра, вграден в кристала, който носеше в ухото си. Разбира се — Миро също имаше такова устройство и логично бе да може да говори по същия начин.

След миг стана ясно каква команда е дал Миро на компютъра си. Той сигурно бе свързан с терминала на кораба, защото на един от дисплеите веднага се появи лицето на Миро. Само че без следите от парализата, които го загрозяваха. Валънтайн осъзна, че това е било лицето му преди нещастието. И когато компютърният образ заговори, тя бе сигурна, че това е гласът на Миро, какъвто е бил, преди да пострада. Ясен. Бърз. Настоятелен. Разбираем.

— Знаеш, че филотите се сливат, за да образуват трайни структури: мезони, неутрони, атоми, молекули, организми, планети — те се свързват.

— Какво е това? — попита Якт; той още не беше осъзнал, че новият глас идва от компютъра.

Компютърният образ на Миро застина на монитора и замлъкна. Миро отговори лично:

— Поиграх си с тази джаджа. Говоря й, а тя запомня и произнася думите вместо мен.

Валънтайн си представи как Миро е експериментирал с компютърната програма, докато възпроизведе образа и гласа си точно такива, каквито са били. Какво утешение е било да се създаде такъв, какъвто би трябвало да изглежда. И колко мъчително — да вижда какъв е бил и да знае, че никога вече няма да бъде такъв.

— Какво остроумно хрумване — възкликна Валънтайн. — Нещо като протеза за личността.

Миро се изсмя остро.

— Продължавай — подкани го тя. — Независимо дали говориш ти, или компютърът, ние ще слушаме.

Компютърният образ отново се оживи и заговори с ясния, въображаем глас на Миро:

— филотите са най-малките градивни единици на материята и енергията. Те нямат маса и размери. Всеки филот се свързва с останалата част на света с един-единствен лъч, който го прикрепва към всички други филоти в следващата градивна единица на материята — мезона. Всички тези нишки от филотите образуват една-единствена връзка, която свързва мезона в следващата по големина структура — неутрон например. Нишките на неутрона образуват връвчица, която го свързва с другите градивни единици на атома, а когато връвчиците на атома се слеят, образуват въжето на молекулата. Това няма нищо общо с ядрените сили и гравитацията, нито с химичните връзки. Доколкото ни е известно, филотичните връзки нямат никаква функция. Те просто съществуват.

— Да, но отделните нишки са винаги там, слети в по-големите връзки — намеси се Валънтайн.

— Да, всяка нишка е вечна — отвърна компютърният образ.

Това я изненада (а също и Якт, ако се съди по изражението му) — как компютърът отговаряше незабавно на въпросите й. Това не беше предварително записана лекция. Сигурно бе сложна програма — да пресъздаде лицето и гласа на Миро; но да отговаря, сякаш контактуват със самия Миро…

А може би Миро бе дал някаква команда. Дали беше изпратил беззвучно отговора? Валънтайн не знаеше — цялото й внимание бе насочено към дисплея. Трябваше обаче да се обърне към истинския Миро.

— Не можем да сме сигурни, че тези нишки са безкрайни — възрази. — Знаем само, че още не сме намерили къде свършват.

— Те се сплитат в свързващите върви на планетите и филотичната връзка на всяка планета достига до звездата й, а всяка звезда се свързва с центъра на галактиката си…

— А къде отива тази галактическа връзка? — поинтересува се Якт.

Това беше стар въпрос. Децата го задаваха, когато за пръв път започваха да изучават филотите в училище. Като старата теория, че галактиките може би са просто неутрони или мезони в един много по-огромен свят, или като древния въпрос: „Ако вселената не е безкрайна, какво има отвъд?“