Орсън Кард - Ксеноцид

А също и необичайната й находчивост в търсенето на начини да изчисти ръцете си, а по-късно и да се самоубие. Много бяха опитвали да изтрият ръце в стените, разбира се, а също и в дрехите си. Ала търкането на ръцете, за да създаде висока температура и да стопи лойта, се приемаше като нещо изключително рядко и остроумно. И докато блъскането на глава в стената беше нещо обичайно, катеренето по статуи и приземяването на глава бе извънредно рядко срещано. И никой, който го беше пробвал, не бе проявил воля да държи ръце зад гърба си толкова дълго. Целият храм говореше за това, а скоро слухът се разпространи из всички храмове на Път.

За Хан Фейдзъ, разбира се, беше голяма чест дъщеря му да е толкова силно обладана от боговете. И разказът за състоянието му, подобно на лудост, докато тя опитвала да се самоубие, се разпространи също толкова бързо и трогна много сърца.

— Той може да е най-великият от богоизбраните — говореха за него, — но обича дъщеря си повече от живота.

Това ги караше да го обичат толкова, колкото го почитаха. Тогава започна да се говори и за вероятната божественост на Хан Фейдзъ.

— Той е достатъчно велик и силен, та боговете да се вслушат в думите му — говореха онези, които го боготворяха.

Освен това толкова обича народа на Път, че постоянно се стреми да върши добро. Не подобава ли това поведение на един истински бог?

Разбира се, невъзможно бе да се реши в момента — никой не можеше да бъде обявен за бог дори само на едно село, камо ли на цял свят, докато не умре. Как може да се прецени дали е бог, ако не се познава целият му живот, от началото до самия му край?

Тези разговори стигаха до ушите на Цинджао все по-често, докато растеше, и знанието, че баща й може да бъде обявен за бог на Път, се превърна в една от пътеводните светлини в живота й. Ала в момента, и завинаги в спомените й, най-важно за нея бе това, че именно неговите ръце бяха вдигнали натъртеното й и сгърчено тяло и го бяха отнесли в леглото, където да оздравее; че точно неговите топли сълзи бяха покапали по тръпнещата й от студа кожа; че неговият глас бе пошепнал красивите, прочувствени думи на древния език:

— Обичана моя, моя Величествено ярка, никога не отне май блясъка от живота ми. Каквото и да става, никога не се наранявай, иначе със сигурност ще умра и аз.

— Толкова много от твоя народ стават християни. За почват да вярват в бога, донесен от човеците.

— Ти не вярваш ли в Бог?

— Този въпрос никога не е стоял пред нас. Ние винаги сме помнили как сме възникнали.

— Вие сте еволюирали. Ние сме били създадени.

— От един вирус.

— От вирус, който Бог създал, за да създаде нас.

— Значи ти също си вярващ.

— Аз разбирам вярата.

— Не, ти искаш да вярваш.

— Искам го достатъчно силно, за да се държа като истински вярващ. Може би точно това е вяра.

— Или доброволна лудост.

В крайна сметка на кораба на Миро не се прехвърлиха само Валънтайн и Якт. Пликт също дойде, без да я канят, и се настани в една мизерна малка каютка, където дори нямаше достатъчно място да се опъне в цял ръст. Тя беше най-особената от всички пътници — нито роднина, нито екипаж, просто приятел. Пликт бе ученичка на Ендър от времето на пребиваването му на Трондхайм като Говорител на мъртвите. Беше се досетила, съвсем сама, че Андрю Уигин е Говорителя на мъртвите и че всъщност той е самият Ендър Уигин.

Защо тази умна млада жена бе толкова привързана към Ендър Уигин, Валънтайн не можеше да разбере. Понякога си мислеше: „Може би така се раждат религиите. Основателят им не иска нищо от учениците си; те идват сами и го принуждават да проповядва.“

Във всеки случай Пликт бе останала с Валънтайн и семейството й още от заминаването на Ендър от Трондхайм, помагаше в отглеждането на децата и в научната работа на Валънтайн и през цялото време чакаше мига, когато семейството ще тръгне, за да се присъедини към Ендър — деня, който само Пликт знаеше, че ще настъпи.

И така, за втората половина от пътуването към Лузитания на кораба на Миро станаха четирима души: Валънтайн, Миро, Якт и Пликт. Или така поне си мислеше Валънтайн. На третия ден след преместването си тя научи за петия пасажер на кораба.

Този ден, както винаги, четиримата стояха на мостика. Нямаше къде другаде да отидат. Това бе товарен кораб — освен мостик и спални каюти разполагаше само с мъничка бордова кухня и тоалетна. Цялото останало пространство беше предназначено за превозване на товари, не на хора — не предлагаше дори най-обикновени удобства.