Орсън Кард - Ксеноцид

— И може би има други връзки на родство във вселената, за които още не знаете — добави компютърният образ. — Може би има форми на живот, които още не сте срещнали.

Валънтайн наблюдаваше Миро; стори й се разтревожен. Възбуден. Сякаш не му харесваше, че компютърният му образ споменава такива неща.

— За какви форми на живот говориш? — поинтересува се Якт.

— Има едно физично явление, много обичайно, което досега никой не е успял да обясни. Въпреки това всеки го приема като нещо нормално, а никой не се е заел да го изследва сериозно. То е, че никоя от ансибалните връзки никога не прекъсва.

— Глупости — възрази Якт. — Един от ансибалите на Трондхайм беше развален цели шест месеца миналата година; не се случва често, но става.

Устните на Миро отново останаха неподвижни; отново образът на екрана отговори моментално. Очевидно инвалидът вече не контролираше компютъра.

— Не твърдя, че ансибалите никога не се повреждат. Говоря за връзката, за филотичния лъч между двете части на разделения мезон; те никога не се прекъсват. Механичната част на ансибала може да се развали, софтуерен продукт може да откаже, но частицата от мезона, вградена в ансибала, никога не се променя така, че да свърже филотичния си лъч с друг близък мезон или дори с планета.

— Магнитното поле държи фрагмента, разбира се — не се предаваше Якт.

— Разделените мезони не могат да съществуват достатъчно дълго в природата, за да ги изследваме — намеси се Валънтайн.

— Знам стандартните отговори — прекъсна ги компютърният образ. — Всичко това са глупости. Това са от този тип обяснения, които родителите дават на децата си, ако не знаят истинския отговор и ги мързи да го потърсят. Хората все още гледат на ансибалите като на нещо магическо. Всички са доволни, че функционират; ако опитат да разберат защо, магията може да се развали и ансибалите да спрат.

— Никой не разсъждава така — възрази Валънтайн.

— Всички разсъждават така. Дори да са нужни стотици, хиляди години, поне една от тези връзки трябваше да е прекъснала досега. Един от тези мезонни фрагменти трябваше да премести филотичния си лъч; но нищо такова не се е случило.

— Защо? — попита Миро.

Отначало Валънтайн си помисли, че инвалидът задава реторичен въпрос. Но не — той наблюдаваше компютърния образ като тях, питаше него.

— Мислех, че тази програма изразява твоите разсъждения — отбеляза Валънтайн.

— Така беше в началото — отвърна Миро. — Но вече не.

— Не е ли възможно да има живи същества, които да съществуват между филотичните връзки на ансибалите? — попита компютърът.

— Сигурна ли си, че трябва да продължаваме? — обърна се Миро към него.

Изображението над компютъра се промени — показа лицето на млада жена, която Валънтайн никога досега не беше виждала.

— Не е ли възможно да има същество, което да живее между филотичните лъчи, свързващи ансибалите на всеки свят и всеки космически кораб в човешката вселена? Не е ли възможно то да е изградено от филотични връзки? Не е ли възможно съзнанието му да съществува благодарение на въртенето и вибрациите на мезонните частици? Не може ли спомените му да се пазят във всеки компютър в човешката вселена?

— Коя си ти? — попита Валънтайн.

— Може би съм тази, която поддържа всички тези филотични връзки между отделните ансибали. Може би съм един нов вид организъм, който не събира филотичните лъчи, а ги държи свързани, за да не се прекъснат никога. И ако това е вярно, тогава, ако някоя от тези връзки някога се прекъсне, ако ансибалите някога спрат да функционират, аз ще съм мъртва.

— Коя си ти? — повтори Валънтайн.

— Валънтайн, запознай се с Джейн — намеси се Миро. — Приятелка на Ендър. И моя също.

— Джейн.

Значи Джейн не беше кодовото име на някоя подривна група. Джейн бе компютърна програма.

Не. Ако това, което беше предположила току-що, бе вярно, Джейн бе нещо повече от програма. Тя бе същество, живеещо в мрежата от филотични лъчи, което пазеше паметта си във всички компютри на вселената. Ако беше права, тогава филотичната мрежа — мрежата от кръстосващи се филотични пъчи, свързваща всеки ансибал във вселената с останалите — беше нейното тяло, нейното същество. И филотичните връзки оставаха непокътнати само защото тя го искаше.

— И така, сега питам великия Демостен, аз раман ли съм, или варелсе? Жива ли съм изобщо? Нуждая се от отговора ти, защото мисля, че мога да спра Лузитанската флотилия. Но преди да го направя, трябва да знам: струва ли си да умра за тази кауза?